Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
„Каквито сме във вярата, такива сме в живота.“ Мхаби придърпа кожата от антилопа на слабите си костеливи рамене. Болежките и умората тази заран отново бяха налегнали грохналото й тяло — доказателство, че детето е извлякло още от нея предната нощ. Старицата не изпитваше яд — потребностите му не можеха да се избегнат, пък и в това дете бездруго нямаше почти нищо естествено. Могъщи коравосърдечни духове и слепи магически заклинания бяха успели да сътворят нещо ново и неповторимо.
А времето вече изтичаше. Срокът беше близо.
С блеснали, заобиколени от гъста мрежа бръчки тъмни очи, мхаби гледаше лудуващото по ветровитите тераси дете. Майчините инстинкти не можеха да я напуснат. Не беше редно да ги прокълне и да скъса връзките на обичта, идващи с плътската раздяла. Въпреки всичките злочестини, които я мъчеха, и въпреки всичките извратени нужди, втъкани в дъщеря й, тя не можеше — и нямаше — да запреде нишките на омразата.
Все пак телесното изтощение отслабваше даровете на сърцето, в които така отчаяно се беше вкопчила. Само допреди по-малко от един сезон мхаби беше млада жена, още невенчана. Беше горда, не желаеше да приеме сплитовете трева, които многобройните току-що възмъжали момци слагаха пред входа на шатрата й. Все още не бе готова да сплете косата си на плитка и така да се обвърже за венчило.
Увреден народ бяха ривите — как можеш да мислиш за мъж и семейство в такова време на безкрайна, опустошителна война? Тя не беше толкова сляпа като посестримите си — не жадуваше да поеме благословения уж от духовете дълг да ражда синове, за да хранят земята пред Плуга на Жътваря. Майка й беше гледачка на кости, надарена бе със способността да съхранява цялата памет на народа — всяка родословна линия, чак до Сълзата на Умиращия дух. А баща й бе държал Копието на войната, първо срещу Белоликите баргасти, а после — срещу империята на Малаз.
Скърбеше и за двамата, и то дълбоко, ала разбираше как тяхната смърт, наред с упорития й отказ да приеме мъжка ласка, взети заедно, я бяха превърнали в идеалния избор в очите на воинството духове. Чист и непокътнат съсъд, съсъд в който да се поставят две разбити души — едната прекрачила прага на смъртта, другата — опазена от смъртта с помощта на древни чародейства, две личности, сплетени в едно — съсъд, който щеше да изхрани така сътвореното свръхестествено дете.
Сред ривите, които пътуваха непрестанно със стадата си и не вдигаха зидове от камък или тухла, такъв съсъд, предназначен за една-едничка употреба, който след това щеше да бъде изхвърлен, се наричаше мхаби, тъй че тя си бе намерила ново име и сега цялата истина за живота й се съдържаше в него.
„Стара, а не достигнала мъдростта, сбръчкана, ала без дара на годините, но ето, че се каня да уча това дете — това същество, — печелещо един сезон с всеки, който аз губя, чието отбиване ще означава моята смърт. Виж я само как си играе игрите на невинното дете; усмихва се, без да разбира цената, която взима от мен нейното съществуване и израстване.“
Чу стъпки зад себе си и след малко до нея застана висока чернокожа жена. Дръпнатите очи на новодошлата се спряха на играещото на склона дете. Степният вятър разроши дългата тъмна коса пред лицето й. Под боядисаната в черно кожена туника проблясваше сребриста люспеста броня.
— Измамна е, нали? — промълви Тайст Андий.
Мхаби кимна и въздъхна.
— Трудно може да предизвика страх — продължи чернокожата жена — или да стане център на жестоки свади…
— Има и друго, нали?
— Да. Каллор поднови атаката си.
Мхаби потръпна, после вдигна очи към Тайст Андий.
— Е, и? Има ли някаква промяна, Корлат?
— Бруд си държи упорито на своето — отвърна Корлат и сви рамене. — И да има съмнения, скрива ги добре.
— Има — рече мхаби. — Но ривите и стадата ни му трябват, а това надделява. Въпрос на сметки, не на вяра. Тази нужда ще остане ли, след като се сключи съюзът с едноръкия малазанец?
— Надеждата е — отвърна Корлат, — че малазанците ще знаят повече за произхода на детето…
— Достатъчно, за да се избегне възможната заплаха? Корлат, трябва да накараш Бруд да разбере, че онези две души нямат нищо общо с това, в което са се превърнали. — Очите на мхаби се върнаха на детето и тя продължи: — Тя бе създадена с влиянието на Т’лан Имасс — лабиринтът извън времето осигури сплитащите нишки и те бяха изтъкани така от Гадател на Имасс — Хвърляч на кости от плът и кръв, Корлат. Тъй че детето принадлежи на Т’лан Имасс. Може да си е облечено в плът на риви, може в нея да са побрани душите на двама малазански магове, но сега тя е соултейкън, и нещо повече — Хвърляч на кости. А и тези истини едва се допират до краищата на онова, в което предстои да се превърне. Кажи ми, за какво им е на безсмъртните Т’лан Имасс един Хвърляч на кости от плът и кръв?