Отмъщението на Монца

Стигнаха до градските стени някъде около обед. Вече се бе извила дълга опашка желаещи да влязат. Войниците на портите задаваха въпроси, ровичкаха в багажа и човъркаха каруците с дръжките на копията си.

— Нервни са след падането на Борлета — обади се Морвийр от капрата. — Проверяват всички влизащи. Оставете говоренето на мен. — Тръпката нямаше проблем, след като този задник обичаше толкова много звука на собствения си глас.

— Как се казваш? — попита стражът, очите му издаваха безкрайна скука.

— Рийвром — отвърна отровителят с широка усмивка. — Скромен търговец от Пуранти. А това са моите служители…

— По каква работа в Уестпорт?

— Убийство. — Настъпи неловка тишина. — Смятам да направя убийствен удар с продажбата на осприанско вино! Точно така, направо да избия рибата във вашия град. — Морвийр се засмя на шегата си и Дей се присъедини към него с кикот.

— Този ми изглежда съмнителен. — Другият страж се мръщеше на Тръпката.

Морвийр продължи да се хили.

— А, не се безпокойте за него. Човекът е малоумен. Умът му е като на дете. Ползвам го само да пренася бъчвите. По-скоро го държа заради сантимента. Какъв съм аз, Дей?

— Сантиментален — отвърна момичето.

— Имам твърде меко сърце. Още от едно време. Майка ми почина, като бях много малък, прекрасна жена…

— Айде по-бързо! — провикна се някой от опашката.

Морвийр се обърна към платнището, което покриваше каруцата.

— Искате ли да погледнете…?

— Мислиш ли, че искам, при положение че половината Стирия напира да влезе през скапаната ми порта? Продължавайте. — Стражът махна уморено с ръка. — Хайде.

Юздите изплющяха и каруцата влезе в Уестпорт. Муркато и Дружелюбния я последваха. Тръпката беше най-отзад, както често се случваше в последно време.

Вътре блъсканицата беше като в битка и не по-малко плашеща. Павираната улица се виеше между високите сгради. От двете й страни бяха насадени голи дървета, а потокът от хора с всякакъв цвят на кожата не секваше и за миг. Бледи мъже в тъмни дрехи. Жени с дръпнати очи и ярки коприни, чернокожи хора с бели роби, войници и наемници, с ризници и брони. Слуги, работници, търговци, бедни и богати, чисти и миришещи, благородници и просяци. Страшно много просяци. Пешаците и ездачите се размиваха в тълпата, имаше каруци и покрити карети, както и жени с натруфени прически и окичени с бижута, разнасяни на столове от двойки слуги.

Тръпката мислеше, че Талинс е натъпкан със странности. В Уестпорт беше много по-лошо. Видя колона животни с дълги вратове, водеха ги през тълпата на тънки вериги. Малките им глави се поклащаха тъжно. Затвори очи и разтърси глава, но чудовищата продължиха тъжния си ход, без никой да им обърне особено внимание. Приличаше на сън, и то от по-неприятните.

Завиха по по-тясна улица с магазини и сергии. Миризмите нахлуваха в носа му една след друга — риба, хляб, лак, плодове, масло, подправки и най-различни непознати — от което стомахът му се сви. Някакво преминаващо момче тикна в лицето му клетка с дребна маймунка. Животното изсъска яростно и Тръпката за малко щеше да падне от коня си от изненада. Ушите му бучаха от виковете на стотици различни езици. Над всичко се носеше някакъв напев, все по-силен и по-силен, странен, но красив, който го караше да настръхва.