Градината на боговете

Когато й дойде времето, пролетта се развихри като пристъп на треска — сякаш целият остров, който неспокойно се мяташе и въртеше в топлото и влажно зимно легло, внезапно потрепери, широко отвори очи и в него започна да пулсира живот под синьото като неразцъфнал зюмбюл небе, в което щеше да се издигне забуленото в мъгла слънце, бледожълто и крехко като току-що изпреден пашкул на копринена буба. За мене пролетта бе един от най-хубавите сезони, защото целият животински свят на острова се движеше и въздухът бе пропит с надежда. Може би тъкмо този ден щях да уловя най-голямата водна костенурка, която бях виждал, или пък щях да проникна в дълбините на загадката как новородена сухоземна костенурка, която излиза от яйцето смачкана и набраздена като орех, само след час е станала двойно по-голяма и поради това почти цялата се е загладила. Навсякъде из острова цареше оживление, чуваше се звънлив екот. Ставах рано, закусвах надве-натри под мандариновите дръвчета, от които вече се носеше аромат, изтръгнат от първите лъчи на топлото слънце, събирах саковете и колекционерските си кутии, свирвах на Роджър, Пикльо и Посерко и потеглях да изследвам своето царство.

Горе из хълмовете, сред миниатюрните горички от пирен и зановец, където затоплените от слънцето скали приличаха на престарели тюлени, по които бяха плъзнали странни лишеи, костенурките, напуснали зимните си леговища, разбутваха пръстта, под която бяха спали, и бавно, на тласъци изскачаха на огряната от слънце земя. Премигваха и преглъщаха, докато съберат сили и се стоплят, а после бавно потегляха към първата си храна — детелина или млечка, или към някоя едра и бяла прахавица. Както и на някои други места от принадлежащата ми територия, и на хълмовете с костенурките не правех никакви случайни наблюдения: всяка костенурка имаше куп отличителни знаци, по които можех да следя къде се е преместила.