Ако върнеш времето назад

Десета глава

— Здрасти, Беатрис. Обаждам се да ти кажа, че съм болна.

— О, милата! Какво ти е?

— Мисля, че имам тумор в мозъка.

— Шшш! — чувам тихо шъткане и поглеждам към чакалнята — рецепционистката ме гледа сърдито през листата на високата папрат. — Не можете ли да четете? В приемната на доктора не са позволени мобилни телефони.

Вече е следващата сутрин и аз седя в твърд пластмасов стол, обградена от списания с измачкани краища и много болни хора, чакащи да бъдат приети от моя личен лекар. Миналата вечер се прибрах вкъщи, взех валиум и сигурно съм се строполила незабавно, защото не си спомням нищо до шест часа тази сутрин, когато се събудих с дрехите от снощи и напълно разбита. Само след секунда — бум — споменът за случилото се вчера отново се върна и се разбудих напълно.

И отново изпаднах в шок.

Хората винаги съветват да поспиш, когато нещо те безпокои — теорията е, че сънят е чудотворно средство, което лекува всичко и дава отговор на всички въпроси. И ето, аз спах, а отговорите още ги нямаше. Даже се бяха появили много повече въпроси, които се блъскаха в главата ми и се чудеха как да излязат навън. Затова направих единственото нещо, което можех: отмених уговорката с личния си треньор.

И започнах да ровя из „Гугъл“…

На думата „халюцинация“ излизат 936000 резултата, всичките ужасяващи. Някои сайтове говореха за сериозни психични заболявания, други за мозъчни тумори й показваха страшни снимки на някаква жена с отрязана горна част на главата. И това не беше всичко; имаше множество предупреждения за сериозни главоболия, умора и ирационално поведение.

Такива, които могат да превърнат една разумна трийсет и кусур професионалистка в смахната лунатичка.

Трябва да е нещо такова, нали? Да си призная, не си спомням даже какво точно прочетох. Просто минавах от една статия на друга, четейки ужасяващи истории в личните блогове на болни хора. Най-накрая, вече напълно убедена, се втурнах към джипито си, умолявах сестрата да ме пусне без предварителна уговорка и обяснявах, че въпросът е на живот и смърт.

Това беше преди двайсет и пет минути, мисля си гневно, поглеждайки към часовника си вече за десети път.

— Мозъчен тумор! — възкликва Беатрис от другата страна на линията. — Господи, в болница ли си?

— Не още — шепна аз, като се опитвам да прикрия „Блекбъри“-то в яката на сакото си, далеч от орловия поглед на рецепционистката. — При доктора съм. Но съм сигурна, че ще ме изпрати там за тестове. — При споменаването на думата „тестове“ ме обзема силна паника, но се овладявам.