Рицарят на Седемте кралства

В турнирен сблъсък противникът щеше да е от лявата му страна зад преградата на пистата и щеше да се наложи да люшне пиката над шията на Гръм. Под ъгъл беше по-вероятно дървото да се прекърши при удар. Но играта, която играеха днес, беше по-убийствена. Без преградите, които да ги разделят, конете препускаха право един срещу друг. Огромният черен жребец на принц Белор беше много по-бърз от Гръм и Дънк го зърна за миг през процепа за очите как профуча с грохот напред. По-скоро усети, отколкото видя другите. „Те не са важни. Само Ерион е важен, само той.“

Впери очи във връхлитащия дракон. Пръски кал хвърчаха назад изпод копитата на сивия жребец на принца и Дънк видя разширените ноздри на коня. Черното копие все още бе под ъгъл нагоре. Рицар, който държи копието си високо и го снишава в последния миг, винаги рискува да го наведе твърде много, беше му казвал старецът. Дънк насочи своя връх право в гърдите на принца. „Пиката ми е част от ръката ми — каза си. — Моят пръст, дървен пръст. Трябва само да го докосна с дългия си дървен пръст.“

Постара се да не гледа острия железен връх на черното копие на Ерион, който ставаше все по-голям с всяка крачка. „Дракона, гледай дракона!“ Големият триглав звяр покриваше щита на принца, червени криле и златен огън. „Не, гледай само натам, където искаш да удариш“, спомни си изведнъж, но пиката му вече бе започнала да се отклонява настрани. Дънк се опита да я изправи, но вече бе късно. Видя как върхът й удари щита на Ерион, как порази дракона между две от главите му и откърти бучка нарисуван пламък. Приглушено изпукване и Дънк усети как Гръм подскочи под него, разтреперан от силата на сблъсъка, а миг след това нещо се натресе в хълбока му с ужасна сила. Конете връхлетяха един в друг неудържимо, изтрещя броня, Гръм се олюля и пиката на Дънк изпадна от ръката му. След това вече беше подминал противника си, вкопчен в седлото в отчаяно усилие да се задържи. Гръм залитна настрани в хлъзгавата кал и Дънк усети как краката му се плъзнаха. Пързаляха се, завъртяха се, а след това задницата на жребеца тупна силно на земята.

— Горе! — изрева Дънк и изрита с шпорите. — Горе, Гръм!

И старият боен кон успя някак да се задържи на краката си и се изправи.

Дънк усети остра болка под ребрата си и нещо дърпаше надолу лявата му ръка. Ерион беше забил копието си през дъб, вълна и стомана. Три стъпки дълъг откършен ясенов прът и остро желязо стърчаха от хълбока му. Дънк се пресегна с дясната ръка, сграбчи копието точно под върха, стисна зъби и го изтръгна от тялото си с едно дивашко дръпване. Блъвна кръв, просмука се през халките на ризницата и връхната туника почервеня. Светът около него се завъртя и той едва се задържа на седлото. През болката смътно чу гласове, които викаха името му. Красивият му щит вече беше негоден. Захвърли го — бряста, летящата звезда, счупената пика и всичко, и извади меча си, но болката бе толкова силна, че едва ли щеше да може да го размаха.