Танго

Купи марки, пусна писмото до майка си и посегна да отвори вратата. Лицето, изпречило се пред погледа му, беше същото, което бе видял предната вечер на светлината на фаровете си. Червеникавокестенявата коса, сплетена в дълга лъскава плитка, се спускаше през рамото и почиваше върху дясната гръд. Зелени очи, вперени в него, прям и спокоен поглед.

– Извинете – каза тя, усмихна се любезно и го подмина.

Карлайл седна в пикапа и зачака жената да излезе. Искаше да я види отново, да я огледа така, както някои се връщаха да погледнат за стотен път картина на Матис или пък пак превъртаха Бранденбургската симфония, въпреки че я бяха слушали хиляди пъти.

Седеше там, подобно на камък. Прекалено явно и все пак – не достатъчно дръзко. "Представи ѝ се, кажи ѝ, че е най-невероятната жена, която някога си виждал, попитай я коя е и къде отива. За бога, кажи ѝ, че я искаш още сега, тук, в пикапа, в пощата, на тротоара, по средата на улицата. Трудно беше, подобен директен подход не водеше до нищо добро. Чувстваше се непохватен и недорасъл, сблъсквайки се с подобна красота, под която, изглежда, тлееше добре контролирана жар. Той запали двигателя и пое по Главната улица, впил поглед в огледалото за обратно виждане. Тя излезе от пощата и за момент очите ѝ се спряха върху пикапа. От подрусването на кабината и отражението на слънцето в огледалото фигурата на непознатата сякаш затанцува сред прериен пожар. После жената изчезна, зави покрай пощата. Обеща си, че следващия път, когато я види, ще се представи по-добре. Знаеше, че няма да стане.

 Карлайл прекоси Саламандър, пътува десет километра на запад, после зави на север по едно второкласно шосе, а оттам се озова върху прашен коларски път с червеникавия цвят на железен окис. Същият път, по който беше минал предишния ден. На четири километра от мястото, на което се намираше, имаше разклон. Той отново погледна картата: "завой надясно след около четири километра; горичка вляво; стара барака, разположена на петнайсетина метра вдясно". Откри я.

Личеше, че земята бе изоставена. Навсякъде се виждаха избуяли плевели, примесени със слънчогледи, папурите се люлееха в канавките – дълги, жълти и кафяви. В тревата се гонеха славеи, а един червенокрил кос, кацнал на телената ограда, го гледаше любопитно. Някаква катерица подскокна да се скрие в мига, в който Карлайл излезе от пикапа си. Той внимателно притвори вратата.

Една изровена пътека водеше към къщата, но той предпочете да паркира пред нея и да я извърви пеша.

Чувстваше се като натрапник. Харесваше мекотата на пръстта под краката си, топлината на августовското слънце върху лицето си, аромата на дивата природа, галещ ноздрите му – плътен мирис на роса, слънце, зеленина и лек бриз, идващ откъм планините на запад. От време на време облаците хвърляха сянка върху земята, докато бързаха пред слънцето.