Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

Мисля, че повечето хора гледат прекалено много филми. Критиците – със сигурност. Когато твърдят, че филмът е страхотен, имат предвид, че е хубав в сравнение с другите филми, които са гледали. Те са загубили способност за преценка. Затъпяват от гледане на още и още нови филми. Те просто не знаят, загубили са нишката. Забравили са кое е истински скапано, а то е почти всичко, което гледат.

Да не говорим за телевизията.

Дали като писател... и аз съм един от тях? Ами... Като писател аз трудно чета чужди писания. Просто не намирам какво да ме грабне. За начало, те не знаят как да подреждат редовете, абзаците. Дори когато гледаш написаното отдалеч, изглежда скучно. А ако се зачетеш – още по-лошо. Няма ритъм. Няма нищо изненадващо или свежо. Няма хазарт, няма огън, няма живот. Какво правят тези хора? Изглежда като тежък труд. Нищо чудно, че повечето писатели казват, че за тях писането е мъчително. Много добре ги разбирам.

Понякога, когато пиша и нямам вдъхновение, съм пробвал други неща. Поливал съм листовете с вино, държал съм ги над клечка кибрит и съм прогарял дупки в тях.

– Какво ПРАВИШ там? Мирише ми на изгоряло.

– Няма нищо, мила, всичко е наред...

Веднъж кошчето ми се запали. Изнесох го на балкончето и го залях с бира.

За собственото ми писане ми помага гледането на боксови мачове. Как се използва ляв прав, десен кръстосан, ляво кроше, ъперкът, париране. Обичам да гледам как се млатят, как се нокаутират. Трябва да се научи нещо от това, нещо да се приложи в писането, в начина на писане. Човек има само един шанс и той отминава. Остават само листове хартия и може би със същия успех можеш да ги запалиш.