Кръвна песен
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-632-5
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвна песен». Краткое содержание книги:
Бащата на Вейлин, Кралик Ал Сорна, е бил Военачалник на крал Янус, владетеля на Обединеното кралство. Гневът на Вейлин, че е лишен от рожденото си право и зарязан на прага на Шестия орден, не знае граници. Той лелее спомена за майка си и това, което ще научи за нея в Ордена, ще го смути. Баща му също има мотиви, които Вейлин ще започне да разбира. Но една истина надделява над всички останали: Вейлин Ал Сорна е предопределен за бъдеще, все още непонятно за него.
Бъдеще, което ще промени не само Кралството, а и света.
На лицето на човека се появи мигновено объркване. Вейлин осъзна, че не е разколебан от медальона, а обмисля дали би било позволено да го убие, въпреки че е от Ордена. В крайна сметка се оказа, че решението не е негово.
— Прибери меча, Макрил — нареди един спокоен глас. Вейлин се обърна и видя приближаващия се ездач, мъж с остри черти. Непознатият му кимна официално и смуши коня си по-близо. Животното беше сиво и дългокрако, азраелска ловна порода, известна повече с издръжливостта, отколкото с бързината си.
Мъжът спря на няколко крачки от двамата и погледна Вейлин с изражение, което можеше да мине за добронамерено. Вейлин забеляза цвета на наметалото му. Черен. Четвъртият орден.
— Добър ти ден, малки братко — поздрави ги мъжът с острите черти.
Вейлин кимна и прибра ножа.
— И на теб, учителю.
— Учител? — Човекът се усмихна. — Едва ли. — Погледна кучето, което ръмжеше срещу него. — Боя се, че ще ти оставим нежелан другар, малки братко.
— Другар ли?
— Воларианските робски хрътки са необикновена порода. Невероятно диви, но си имат строг йерархичен код. Ти си убил водача на глутницата и този, който е щял да го наследи. Сега кучето те вижда като водач на глутница. Твърде младо е, за да те предизвика на двубой, и ще ти предложи непоклатима вярност. Засега.
Вейлин погледна кучето и видя озъбена олигавена грамада от мускули и зъби с множество белези по муцуната.
— Не го искам.
— Вече е твърде късно, малък негоднико — промърмори намиращият се зад него Макрил.
— Макрил, стига си се вкисвал — смъмри го мъжът с острото лице. — Загуби кучетата, но ще намерим нови. — Наведе се и подаде ръка на Вейлин. — Тендрис Ал Форне, брат от Четвъртия орден и служител на Съвета за еретични прегрешения.
— Вейлин Ал Сорна. — Момчето стисна подадената му ръка. — Послушник в Шестия орден.
— Да, разбира се. — Тендрис се изправи в седлото. — Изпитанието на пустошта, нали?
— Да, братко.
— Определено не завиждам за изпитанията във вашия орден. — Тендрис се усмихна съчувствено, след което се обърна към Макрил. — Братко, помниш ли своите изпитания?
— Само в кошмарите си. — Макрил обикаляше поляната и оглеждаше земята, като понякога се навеждаше ниско. Инструктор Хутрил действаше по подобен начин, но с доста повече грация. Хутрил излъчваше успокояваща аура, докато търсеше следи. Макрил беше пълна негова противоположност — раздразнен и неспокоен.
Тропот на подкови оповести пристигането на още трима братя от Четвъртия орден, всички на азраелски жребци като Тендрис. Имаха коравия вид на мъже, прекарали по-голяма част от живота си в преследване. Поздравиха Вейлин със сдържани кимвания, щом им бе представен, и се пръснаха да огледат околността.
— Може би са минали оттук — каза Тендрис. — Кучетата сигурно са надушили нещо повече от потенциална вечеря в лицето на нашия млад брат.
— Може ли да попитам какво търсите, братко? — попита Вейлин.
— Прокобата на нашето кралство и нашата вяра — отвърна малко тъжно Тендрис. — Неверниците. Това е задачата, поверена на мен и братята ми. Преследваме тези, които отричат Вярата. Може да си изненадан, че има такива хора, но е истина.
— Тук няма нищо — обади се Макрил. — Никакви следи и нищо, което кучетата да са подушили. — Обърна се към Вейлин. — Освен теб, братко.
Момчето се намръщи.
— Защо ще ме гонят кучетата ви?
— Срещал ли си някой по време на изпитанието? — попита Тендрис. — По-точно мъж и момиче?
— Ерлин и Села?
Макрил и Тендрис се спогледаха.
— Кога? — настоя Макрил.
— Онзиден вечерта. — Вейлин беше горд от лекотата, с която излъга. Ставаше все по-добър. — Валеше и имаха нужда от подслон. Прибрах ги при мен. — Погледна Тендрис. — Грешно ли съм постъпил, братко?
— Щедростта и милосърдието никога не може да са грешни — усмихна се Тендрис и Вейлин се притесни от факта, че усмивката му изглеждаше искрена. — Още ли са в твоя лагер?
— Не, тръгнаха си на следващата сутрин. Говорихме малко. Всъщност момичето не каза нищо.
Макрил се засмя без капка веселие.
— Защото е няма, момче.
— Даде ми това. — Вейлин показа копринения шал на Села под яката си. — От благодарност, каза мъжът. Обаче изобщо не топли. Ако преследвате тях, може би кучетата са надушили шала.
Макрил се наведе и подуши с разширени ноздри, без да откъсва очи от Вейлин. „Не вярва на нито една дума.“
— Мъжът каза ли къде отиват? — попита Тендрис.
— На север, към Ренфаел. Каза, че момичето имало роднини там.
— Излъгал е — каза Макрил. — Тя няма роднини никъде. — Ръмженето на кучето се засили. Макрил бавно отстъпи и Вейлин се зачуди що за куче може да предизвика страх у собствения си господар.