Истината за случая Хари Куебърт
- Автор: Дикер Жоел
- Серия: Маркъс Голдман #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истината за случая Хари Куебърт». Краткое содержание книги:
- А ако не успея?
- Ще успеете. Няма да е лесно, но ще успеете. В деня, когато писането придаде смисъл на живота ви, ще сте станали истински писател. Дотогава само не се бойте да не паднете.
Романът, който написах през следващите две години, ме изстреля на върха. Няколко издателства поискаха да купят ръкописа и накрая, през 2005-а, подписах договор за солидна сумичка с престижното нюйоркско издателство „Шмид и Хансън“, чийто могъщ директор Рой Барнаски, като опитен бизнесмен, ми предложи общ договор за пет произведения. Щом излезе през есента на 2006-а, книгата пожъна огромен успех. Знаменития от гимназията „Фелтън“ стана знаменит романист и животът ми коренно се промени - на двайсет и осем години бях богат, известен и талантлив. Изобщо не подозирах, че урокът на Хари едва започва.
27.
Там, където засадиха хортензии
- Хари, имам някои съмнения за това, което пиша. Не знам дали е добро. Дали си струва...
- Обуйте си шортите, Маркъс. И идете да потичате.
- Сега? Но навън вали като из ведро.
- Спестете ми хленченето си, бъзльо. Дъждът никога никого не е убил. Ако нямате смелост да потичате под дъжда, не ще имате смелост и да пишете.
- Това пак ли е някой от прословутите ви съвети?
- Да. И е съвет, приложим към всички личности, които живеят във вас: мъжът, боксьорът и писателят. Ако някой ден имате съмнения за това, което предприемате, отидете да тичате. Тичайте, докато ви се замае главата, и ще усетите как у вас се надига воля за победа. Знаете ли, Маркъс, преди и аз мразех дъжда.
- И кое ви накара да си смените мнението?
- Кой ви накара.
- Кой?
- Хайде. Потегляйте. И не се връщайте, преди да се изтощите напълно.
- Как искате да науча нещо, като никога не ми разказвате за себе си?
- Задавате прекалено много въпроси, Маркъс. Приятно тичане.
Беше масивен мъж с не особено приветлив вид - афроамериканец с ръце като бухалки, с твърде тесен блейзър, който не прикриваше могъщото му и набито тяло. Първия път, като го видях, насочваше към мен пистолета си. Беше и първият човек изобщо, който ме заплашваше с оръжие. Влезе в живота ми в сряда, 18 юни 2008 година, в деня, когато истински започнах да разследвам убийството на Нола Келерган и Дебора Купър. Онази сутрин, след почти четирийсет и осем часа, прекарани в Гуз Коув, реших, че е време да огледам трапа, зейнал на двайсет метра от къщата, дотогава се бях задоволявал да го наблюдавам отдалече. След като се промъкнах под полицейските ленти, дълго оглеждах терена, който добре познавах. Проливът Гуз Коув бе ограден от плаж и крайбрежна гора и нямаше нито бариера, нито забрана за преминаване във вътрешността на едноименната местност и в парцела на Хари. Всеки можеше да влезе и излезе и често се виждаха тръгнали на разходка хора, които вървяха по плажа или прекосяваха гората. Трапът се намираше на едно обрасло с трева място над океана, между терасата на къщата и гората. Като стигнах там, в главата ми забръмчаха хиляди въпроси. Питах се главно колко ли часове съм прекарал на тази тераса, в кабинета на Хари, докато тялото на момичето е спяло под земята. Направих снимки с мобилния си телефон, опитвайки се да си представя разложените останки, открити от полицията. Обсебен от мястото на престъплението, не усетих заплашителното присъствие зад себе си. Като се обърнах, за да заснема терасата, видях на няколко метра мъж, насочил към мен револвера си. Изкрещях:
- Не стреляйте! Не стреляйте, за бога! Аз съм Маркъс Голдман! Писател съм!
Той веднага свали оръжието си.
- Вие сте Маркъс Голдман?
Прибра пистолета в окачения на колана му кобур и тогава забелязах, че носи значка.
- Вие сте полицай? - попитах.
- Сержант Пери Гахалоуд. От Криминалния отдел на щатската полиция. Какво правите тук? Това е местопрестъпление.
- Често ли насочвате към хората желязото си? Ами ако бях от федералната полиция? Добре щяхте да се наредите! Веднага щях да ви уволня.
Той се разсмя.
- Вие? Ченге? От десет минути ви наблюдавам как стъпвате на пръсти, за да не си изцапате мокасините. А и федералните не надават викове, когато видят оръжие, ами вадят своето и стрелят по всичко, дето мърда.
- Помислих ви за бандит.
- Защото съм чернокож?
- Не, защото приличате на бандит. Индианска вратовръзка ли носите?
- Да.
- Демоде е.
- Ще ми кажете ли какво правите тук?
- Живея тук.
- Как така живеете тук1