Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Забележително! — каза плътният бас на Песцов. — Здравейте, Константин Дмитрич. Особено образно и, така да се каже, скулптурно и богато с краски е онова място, дето чувствувате приближаването на Корделия, дето жената, das ewig Weibliche141, влиза в борба със съдбата. Нали?
— Но какво търси тук Корделия? — плахо запита Левин, който съвсем бе забравил, че фантазията изобразява крал Лир в полето.
— Появява се Корделия… ето! — каза Песцов, като удари с пръсти по атлазената програма, която държеше в ръка, и я даде на Левин.
Едва тук Левин си спомни заглавието на фантазията и побърза да прочете в руски превод стиховете на Шекспир, напечатани на гърба на програмата.
— Без това не може да се следи — каза Песцов, като се обърна към Левин, понеже събеседникът му си бе отишъл и той нямаше с кого да приказва вече.
През антракта между Левин и Песцов започна спор за достойнствата и недостатъците на Вагнеровата насока в музиката. Левин доказваше, че грешката на Вагнер и на всички негови последователи е в това, че музиката иска да навлезе в областта на друго изкуство, че също така греши и поезията, когато описва чертите на лицата, нещо, което трябва да прави живописта, и като пример за такава грешка посочи оня скулптор, който решил да извае от мрамор сенките на поетичните образи, изправени около фигурата на поета върху пиедестала. „Тия сенки са толкова малко сенки у скулптора, че дори се държат за стълбата“ — каза Левин. Тая фраза му се хареса, но той не си спомняше дали не я е казвал и по-рано, и именно на Песцов, и затова сега се смути.
А Песцов доказваше, че изкуството е едно и че то може да постигне висшите си прояви само в съчетание на всички родове.
Втория номер на концерта Левин не можа вече да чуе. Песцов, който се бе спрял до него, почти през цялото време приказваше, като критикуваше пиесата за нейната излишна, сладникава и надута простота и я сравняваше с простотата на прерафаелитите в живописта. На излизане Левин срещна още много познати, с които приказва и за политика, и за музика, и за общите им познати; между другото срещна граф Бол, за посещението у когото съвсем бе забравил.
— Щом е така, идете сега — каза му Лвова, на която той съобщи това, — може да не ви приемат, а след това елате да ме вземете от заседанието. Все ще ги заварите.
VI
— Може би не приемат? — каза Левин, когато влезе в антрето у графиня Бол.
— Приемат, заповядайте — каза вратарят, като му събличаше шубата.
„Колко неприятно! — мислеше Левин, като сваляше с въздишка едната си ръкавица и оправяше шапката си. — Та защо идвам? Какво ще приказвам с тях?“
Когато мина през първата приемна, Левин срещна на вратата графиня Бол, която с угрижено и строго лице заповядваше нещо на слугата. Тя видя Левин, усмихна му се и го покани да влезе в съседната малка приемна, отдето се чуваха гласове. В тая приемна седяха в кресла двете дъщери на графинята и един познат на Левин московски полковник. Левин се приближи до тях, здрависа се и седна до дивана, като държеше шапката си на коленете.
— Как е жена ви? Бяхте ли на концерта? Ние не можахме да отидем. Мама трябваше да отиде на панихида.
— Да, научих… Каква скоропостижна смърт! — каза Левин.
Дойде графинята, седна на дивана и запита също за жена му и за концерта.
Левин отговори и повтори думите за скоропостижната смърт на Апраксина.
— Впрочем тя винаги е била с крехко здраве.
— Бяхте ли вчера в операта?
— Да, бях.
— Лука беше много добра.
— Да, много добра — каза той и понеже му беше съвсем безразлично какво ще си помислят за него, започна да повтаря онова, което стотина пъти бе чувал за особения талант на певицата. Графиня Бол се преструваше, че слуша. След това, когато той поприказва достатъчно и млъкна, започна да приказва полковникът, който мълчеше досега. Полковникът заприказва също за операта и за осветлението. Най-после, след като съобщи за предполагаемото folle journée142 у Турин, полковникът се засмя, дигна шум, стана и си отиде. Левин също стана, но по лицето на графиня Бол долови, че не е дошло още време да си тръгне. Трябвало още една-две минути. Той седна.
Но понеже все мислеше колко глупаво е всичко това, не намираше тема за разговор и мълчеше.
— Няма ли да отидете на публичното заседание? Казват, че щяло да бъде много интересно — започна графинята.
— Не, аз обещах на моята belle-soeur да мина да я взема — каза Левин.
Настъпи мълчание. Майката и дъщерята се спогледаха още веднъж.
„Е, изглежда, че сега е вече време“ — помисли Левин и стана. Дамите му стиснаха ръка и го помолиха да предаде mille choses143 на жена си.
141
Вечно женственото.
142
Безумен ден.
143
Хиляди поздрави.