Младите лъвове [bg]

Майкъл, който отдавна изпитваше недоверие към висшите чинове, направи отчаян опит да измисли благовиден отговор, ала Ноа побърза да каже.

— Ние дезертирахме, сър. Избягахме от лагера за попълнения и сега търсим старата си част. Искаме да намерим старата си рота.

Генералът кимна съчувствено и одобрително погледна медала на Ноа.

— Вижте какво ще ви кажа, момчета — рече той с мекия тон на търговец на мебели, който рекламира стоката си, — моята дивизия също не е съвсем попълнена. Защо не останете малко при нас, за да видите дали ще ви хареса? Аз лично ще оформя необходимите книжа.

Майкъл се усмихна. Колко се бе изменила армията, как се бе научила да се нагажда към обстановката и условията!

— Не, благодарим ви, сър — отвърна твърдо Ноа. — Аз дадох тържествено обещание на другарите си да се върна при тях.

Генералът отново кимна.

— Разбирам чувствата ви. В осемнайсета година служих в дивизията „Рейнбоу“ и обърнах земята да се върна в нея, след като ме раниха. Във всеки случай бихте могли да се отбиете на обед при нас. Днес е неделя и съм сигурен, че в щабната трапезария ще ни поднесат пиле…

Грохотът на оръдията между далечните хребети ставаше все по-силен и Майкъл чувстваше, че сега най-после ще намери онзи благороден дух на равенство, онези честни сърца, онова мълчаливо разбирателство между милионите хора, за която беше мечтал, преди да влезе в армията, и които досега не бе срещал. Струваше му се, че там, сред хълмовете, където непрестанно трещеше артилерията, ще намери онази Америка, която никога не беше срещал, може би измъчена и умираща, но Америка на приятели и близки, една нова Америка, в която човек би могъл да отхвърли най-после своите интелигентски съмнения, своя почерпен от книгите сух цинизъм, своето неподправено отчаяние и смирено, с благодарност да забрави себе си… Ноа, който се връщаше при своя приятел Джони Бърнекер, вече беше частица от тая Америка; това личеше от спокойния и уверен начин, по който говореше и със сержанти, и с генерали. Изгнаниците, които живееха в кал и страх пред смъртта, най-после в известно отношение поне бяха намерили един по-хубав дом от онзи, който бяха принудени да напуснат. Тук, на границата на немската земя, се раждаше една окървавена утопия, в която няма ни бедни, ни богати, една родена сред експлозиите демокрация, където средствата за съществуване принадлежат на всички и храната се разпределя според нуждите, а не според джоба; където осветление, отопление, квартири, транспорт, лекарска помощ и погребални разноски са за сметка на държавата и са еднакво достъпни за бели и черни, за евреи и друговерци, за работници и собственици; където средствата за производство — в случая карабини, картечници, минохвъргачки и оръдия — се намират в ръцете на масите. Да, това беше вече истински християнски социализъм, при който всички работят за общото благо и единствената бездейна класа е класата на мъртвите.