Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)
- Автор: Хан Роналд, Френц Бернд
- Язык: болгарский
- Год: Литера Прима
- Переводчик: Тончо Стаменов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)». Краткое содержание книги:
В такова бъдеще попада командирът от самолетната ескадрила на НАТО Матю Дракс, или както ще го наричат Маддракс. Той трябва да разреши загадката как е попаднал в този непознат свят и какво е станало с изчезналите му бойни другари.
Съдържание:
1. Йо Цибел: Богът от ледовете (Перевод: Тончо Стаменов)
2. Йо Цибел: Градът на прокълнатите (Перевод: Тончо Стаменов)
3. Тимоти Щал: Виж Рим и умри
4. Бернд Френц: Отхвърлените
5. Роналд Хан: Кървавата крепост (Перевод: Тончо Стаменов)
6. Майкъл Периш: Сред белия ад (Перевод: Тончо Стаменов)
7. Бернд Френц: Последната жертва (Перевод: Тончо Стаменов)
8. Роналд Хан: Спящият крал (Перевод: Тончо Стаменов)
9. Майкъл Периш: Змията в рая (Перевод: Тончо Стаменов)
10. Йо Цибел: Богове и варвари (Перевод: Тончо Стаменов)
Бързо наметна туниката си и на пръсти отиде до вратата. За момент й мина през ум да събуди Маддракс и да го информира за странните събития. Реши обаче друго. Не желаеше да излага спътника си на ненужна опасност. Тя беше онази, която е видяла странните неща, значи и сама трябваше да се справи…
Дари го с един последен, изпълнен с любов поглед и за кратък миг я обзе опасението, че никога вече няма да го види. После отвори тихо вратата и се измъкна навън, слезе по стълбището, което тихо поскърцваше под краката й.
Открехна съвсем леко външната врата, огледа навън и видя фигурите с качулките да минават по улицата покрай нея.
Кои бяха тези създания?
Не изглеждаха като хора. Широките черни мантии, които носеха, покриваха фигурите им. Вървяха странно приведени, при това не предизвикваха никакъв шум. Човек почти би повярвал, че се реят над земята. Като духове се носеха в мъглата към огромния храм, който се извисяваше на хълма.
Странно чувство обзе Аруула. Беше същият непонятен страх, който изпитваше при виденията си: първия път, когато пред очите й храната се превърна в зелена слуз, втория — когато си помисли, че в отражението на младата жена вижда отвратителна муцуна.
Сега отново чувстваше този необясним страх, но този път беше решена да стигне до първопричината на нещата.
Варварката изчака и последната забулена фигура да отмине къщата. После изтича на улицата, придържаше се към сенките, които хвърляха фенерите, и минаваше бързо от къща към къща.
Забулените фигури не я забелязваха. Събираха се от всички посоки — и бяха много. Аруула преброи десетократно повече от броя на пръстите си и изглеждаше, че стават все повече. Уверено се насочваха към храма на Вудан.
Аруула чувстваше почти физически заплахата, която се излъчваше от забулените същества. Какво ли търсеха тези изчадия адови в храма на Вудан? В каква ли тайна е обгърнато това място? Сега прокле обстоятелството, че бе предала меча си. В тази ситуация би й придал някаква сигурност.
Жената воин следваше фигурите нагоре по хълма, промъкваше се приведена от храст към храст. Със затаен дъх следеше как сред огромните стени на храма сякаш някаква призрачна ръка отвори скрита врата, за да пропусне немите създания. Не разговаряха едно с друго и въпреки това, изглежда, се разбираха. В главата на Аруула цареше странно жужене, откакто наблюдаваше непознатите…
Храмът ги пое всичките, заприлича на живо същество, което ги поглъща в мрачната си утроба. Накрая и последното от тях изчезна във вътрешността на гигантския строеж — а вратата все още стоеше отворена.
Аруула не се поколеба нито за миг. Още преди да се замисли за последствията от своите действия, скочи и побягна към вратата. Двете й метални половини вече се движеха една към друга, заплашваха да се затворят.
Варварката ускори крачка, изстиска всичко от мускулестото си тяло. Приближи се пъргаво като хищна котка, приготви се за скок и стремглаво се изстреля през широката вече едва две лакти пролука.
Приземи се твърдо върху голия каменен под, претърколи се и отново беше на крака. Зад нея металната порта се заключи с глух тътнеж.
Аруула си пое дъх.
Беше във вътрешността на храма — друг беше въпросът как щеше да излезе оттам…
Влезе предпазливо в коридора, който се простираше от другата страна на портата. Стените му бяха от онзи студен, гладък камък, който Маддракс наричаше „бетон“. Коридорът беше осветен от някакво странно зелено сияние, чийто източник Аруула не можеше да открие.
Леден мраз скова сърцето й и я накара да изтръпне. Чувстваше, че това е място на Злото и на гибелта. Но как беше възможно? Това не беше ли святото убежище на Вудан? На бога, който е създал всички…?
Мисълта, че се канеше да навлезе в забранен район, не се харесваше на младата варварка. Не искаше да престъпна волята на Вудан, но нещо у нея я подтикваше на всяка цена да разбере какво се крие зад качулките на странните фигури.
Събра всичкия си кураж и навлезе дълбоко в осветения от зелената флуоресцентна светлина коридор. Жуженето в главата й, което отслабна, когато забулените изчезнаха в храма, отново се усили. Аруула предположи, че не са много далеч. Притискаше се плътно до студената стена, използваше всяка сянка и всяка издатина.
Внезапно босият й крак настъпи нещо студено, лигаво. Погледна с погнуса надолу и видя, че подът на коридора е покрит със зелена слуз. Запита се на какво странно място е попаднала. Макар че това беше храмът на бога, който почиташе, отново съжали, че мечът й не е при нея…