Легенди за Войната на разлома

Манди изсумтя, взе комата от ръцете на Нийса и си отчупи едно парче.

— Няма да умрем! Това е най-глупавото нещо, което съм чувала. Човек винаги яде, когато някой умре. Дядо умря и всички ядохме сладкиши. Даже мама, нищо, че плачеше.

— Пийни — каза Рип и поднесе чашата с вино на Кей.

Той се дръпна, лицето му се разкриви от погнуса.

— Няма да го пия това! Сигурно е отровно.

— Не е отровно. Нали пих. Приличам ли ти на отровен?

— Освен това кой ще държи отрова на нощната си маса? — каза Манди и предложи на Кей парче хляб и бучка сирене.

— Аз ще пийна малко! — каза Нийса и посегна за чашата.

Рип й я даде. След три глътки Манди я спря:

— Само още една глътка. Остава и да ни заспиш.

Риц кимна. Като всяко селско момче, беше виждал какво прави многото вино на баща му и другите мъже по празници и знаеше, че за едно малко момиченце няма да трябва много, за да се напие съвсем.

Нийса понечи да замрънка, но Рип дръпна чашата от ръката й и тя запази възраженията за себе си. Кей посегна засрамено към чашата, но Манди го спря:

— Изчакай си реда! — И я надигна.

Кей се усмихна сърдито и се отдръпна. Отиде до прозореца и погледна навън.

— Не можем ли да слезем оттук, ако навържем чаршафите?

Рип също погледна през прозореца. До каменния двор долу имаше поне четирийсет стъпки. Само изгледа Кей и се върна при другите.

Кей се обърна нацупен от прозореца, седна на пода и задъвка хляба си. След малко захлипа, после съвсем се разплака. Беше тъжно и неприятно — лицето му беше почервеняло, от широко отворената му уста падаха полусдъвкани късчета хляб.

Рип и Манди се спогледаха неловко, не знаеха какво да направят. Кей плачеше — Кей, който щеше да се разсмее злорадо, ако някой от тях се разревеше. Нийса го погледа малко, стана, отиде до него и го потупа по рамото.

— Не плачи.

След малко Кей вдигна очи към Рип, по лицето му се стичаха сълзи.

— Съжалявам — изхлипа по-голямото момче. — Съжалявам. Но толкова ме е страх… — Наведе глава, отпусна я върху рамото на Нийса и заплака отново.

Нийса се намръщи и се пипна по косата.

— Ще ми я намокриш.

— Извинявай. — Кей подсмръкна, вдигна глава и спря да плаче.

— Всички ни е страх — увери го Рип. — Не ми харесва, че го казвам, но и мене ме е страх.

— Но какво ще правим? — попита Кей. За малко отново да се разреве. Посочи вътрешната врата. — Там има умряла жена. — После посочи външната. — А в коридора има призрак. През прозореца не можем да излезем. Какво ще правим?

Манди тикна чашата в ръцете му, преди отново да е избухнал в плач.

— Я пий! — каза му свирепо.

Кей я послуша и виното май помогна.

Рип се вторачи намръщено в отсрещната стена. Беше украсена с резба — растение в огромна саксия. Беше направено много изкусно, с всяка заврънкулка — не чак красиво, но добре. Докато гледаше, му се стори, че в тази стена нещо не е както трябва. По начина, по който се издаваше напред в стаята, като че ли в нея трябваше да има килер, но нямаше. Всъщност като си помисли, стената в коридора беше права и гладка. Защо тогава тази вътрешната беше така издадена? „Възможно ли е да е някакъв таен проход, като онзи, през който крал Актер избягал от злия си чичо?“, помисли той.