Дейвид Копърфийлд

Не е подходящо за човек, който благодарение на собствените си грешки и на нещастно стеклите се обстоятелства прилича на заседнала в пясъка ладия (ако ми позволите това мореплавателно сравнение), да изказва поздравления или да прави комплименти. Той оставя това на по-способни и по-чисти ръце.

Ако вашите важни занимания ви позволят да дочетете дотук моето несъвършено умотворение и дали ще сторите това, зависи от обстоятелствата, навярно ще си зададете въпроса: какво ме е накарало да ви изпратя настоящото послание? Позволете ми да кажа, че намирам напълно основателен подобен въпрос и ви предупреждавам, че целта на писмото ми не е от парично естество.

Без да намеквам за някаква дремеща моя способност да поразявам когото и да било с мълниите на отмъщението, позволете ми да отбележа мимоходом, че най-светлите ми мечти са навеки рухнали. Душевното ми спокойствие е нарушено, жизнерадостта ми е убита, сърцето ми не е на мястото си и аз вече не съм в състояние да вървя гордо изправен сред своите ближни. В цветето се е загнездил червей. Чашата е препълнена. Червеят непрестанно гризе жертвата си и скоро ще я довърши. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Но нека не се отклонявам.

Намиращ се в особено болезнено душевно състояние, което не може да разсее дори и тройното влияние (като жена, съпруга и майка) на мисис Микобър, реших поне за кратко да избягам от самия себе си и в продължение на четиридесет и осем часа отново да посетя някои столични места, свързани с весели възпоменания от миналото ми. Между другите гнезда на домашно спокойствие и душевно благоразположение стъпките ми, естествено, ще се отправят към затвора «Кралската скамейка». Като заявявам, че вдругиден, точно в седем часа вечерта, ще бъда край южната стена на това място на изгнание, аз постигам целта на настоящето си писмо.