22 ноември 1963
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-325-9
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «22 ноември 1963». Краткое содержание книги:
Падате ли си по истории за пътуване във времето?
Прочетете „22 ноември 1963“.
Авторът ви я поднася, както само той умее. Искате да знаете каква е била Америка през петдесетте и шейсетте години на миналия век, Америка на суинга, на Елвис Пресли и на рокендрола?
Прочетете „22 ноември 1963“.
Искате ли трогателна любовна история, която ще разчувства дори хората с най-закоравели сърца?
Прочетете „22 ноември 1963“.
Думите му бяха посрещнати от подигравателен смях. Това вече бяха „гадните“, пушещи трева момчета и онзи, който се обади, определено беше същият, който ме беше посъветвал да потърся книги в задника му.
— Единственият патлак, който имаш, е тоя в гащите ти и бас държа, че дулото му отдавна е клюмнало!
Още повече смях, последван от пронизителен металически звън.
— Счупихте ми една от спиците, копеленца! — извика уплашено мъжът. — Назад! Назад! Не смейте да се приближавате!
Облаците се разпръснаха. Луната се показа. На трепкащата ѝ светлина видях възрастен мъж в инвалиден стол. Намираше се по средата на една от уличките, пресичащи главната — Годард Стрийт, ако все още се казваше така. Едно от колелата бе пропаднало в улична дупка и инвалидната количка се беше килнала наляво. Бандата го беше наобиколила и тъкмо стесняваше обръча. Младежът, който ми беше казал да си го начукам, държеше прашка със солидно изглеждащ камък в нея. Това обясняваше издрънчаването, което бях чул.
— Имаш ли някакви старокинти, дядка? Новокинти и консерви също няма да откажем!
— Не! И ако нямате благоприличието да ме измъкнете от тая дупка, поне се разкарайте и ме оставете на мира!
Обаче, както беше казала жената, те вече бяха побеснели и нямаше да го послушат. Щяха да му вземат и малкото, което имаше, не бе изключено да го пребият и със сигурност щяха да съборят количката му.
В този миг Джейк и Джордж се сляха в едно и пред очите им се спусна алена пелена.
Вниманието на хулиганите бе изцяло погълнато от човека в инвалидния стол, ето защо не ме видяха как пресичам кръстовището по диагонала (също както бях прекосил шестия етаж на Тексаското книгохранилище). Лявата ми ръка все още не беше в най-добрата си форма, но дясната си бе съвсем наред; дори бе заякнала след трите месеца терапия първо в „Паркланд“ а после и в „Идън Фалоус“. А и все още не бях изгубил онази точност, която ме беше направила трети бейзмен в гимназията. Извадих едното парче бетон от джоба си и го запратих от десетина метра към господин „Ти ме питаш, аз се гъзя“. Попадението беше образцово — улучих го точно в средата на гърдите. Той извика от болка и от изненада. Всички хлапета — бяха общо пет на брой — моментално се обърнаха към мен. Забелязах, че и техните физиономии са обезобразени като лицето на изплашената жена със забрадката. Мутрата на онзи с прашката — младият господин „Я си го начукай!“ — беше най-зле. На мястото на носа му зееше голяма черна дупка.
Прехвърлих другото парче бетон в дясната си ръка и го метнах по най-високия хулиган, който носеше широк панталон, вдигнат необичайно високо — почти до долната част на гръдната му кост. Той вдигна ръка, за да се предпази, при което каменният къс се вряза в дланта му и запрати на улицата цигарата с марихуана. Дългучът ме изгледа стреснато, след което рязко се обърна и си плю на петите. Господин „Ти ме питаш, аз се гъзя“ последва примера му. Оставаха ми още трима.
— Дай им да разберат, синко! — кресна развълнувано човекът в инвалидния стол. — Да си научат урока, за бога!
Бях сигурен, че точно така ще стане, но не биваше да пренебрегвам обстоятелството, че хем имаха числено превъзходство, хем и мунициите ми бяха свършили. Обаче знаех, че когато си имаш работа с тийнейджъри, единственият начин да надделееш в подобна ситуация е като не проявяваш никакъв страх — само гняв и възмущение, типични за възрастните. Ето защо продължих да вървя невъзмутимо към тях. Щом се приближих достатъчно, сграбчих младия господин „Я си го начукай!“ за предницата на вехтата му тениска с дясната си ръка и изтръгнах прашката му с лявата. Той се вторачи в мен с ококорени очи, без да прояви и най-малки признаци на съпротива.
— Бъзливец! — процедих презрително аз и доближих лицето си до неговото… като се стараех да не обръщам внимание на липсващия му нос. Хлапето миришеше на пот, трева и мръсотия. — Що за страхливец трябва да си, за да нападаш стар човек, при това инвалид?
— Кой си т…
— Шибаният Чарли Чаплин. Дето из цяла Франция пътува, за да види как мадамите танцуват. Сега се пръждосвай оттук.
— Дай си ми праш…
Знаех какво иска, ето защо го фраснах в челото с прашката. Явно съм ударил една от възпалените му язви, защото физиономията му се сгърчи болезнено, а от очите му рукнаха сълзи. Това ме отврати и ме изпълни със съжаление, обаче се постарах да не давам израз на нито едно от двете.
— Няма да получиш нищо, бъзливецо, освен възможност да си разкараш задника по най-бързия начин оттук. Гледай да го направиш, преди да съм откъснал безполезните ти топки и да съм ги напъхал в дупката на мястото на носа ти. Последен шанс. Възползвай се от него. — Поех си дълбоко въздух, след което изкрещях с всичка сила в лицето му, обливайки го със слюнки: — Чупката!