Братя Карамазови

Когато Иван прочете „документа“, съвсем се увери. Значи, убил е брат му, а не Смердяков. Щом не е Смердяков, значи, не е и той, Иван. Това писмо изведнъж доби в очите му математически смисъл. Никакви съмнения повече не можеше да има за него във виновността на Митя. Между другото никога не беше му хрумвало подозрението, че Митя може да е извършил убийството заедно със Смердяков, пък това не се и връзваше с фактите. Иван беше напълно успокоен. На другата сутрин само с презрение си спомняше за Смердяков и за подигравките му. След няколко дни дори се чудеше как е могъл толкова мъчително да се засяга от подозренията му. Той реши да го презре и да го забрави. Така мина месец. Той вече никого не разпитваше за Смердяков, но дочу на два пъти, че бил много болен и не бил с ума си. „Ще свърши с лудост“ — каза веднъж за него младият лекар Варвински и Иван запомни това. През последната седмица на този месец самият Иван започна да се чувствува много зле. Той вече беше ходил да се съветва с пристигналия малко преди процеса доктор от Москва, повикан от Катерина Ивановна. И именно по това време отношенията му с Катерина Ивановна се изостриха до немай-къде. Те бяха някакви влюбени врагове. Връщанията на Катерина Ивановна към Митя, мигновени, но силни, докарваха вече Иван до пълен бяс. Странно, че до последната сцена у Катерина Ивановна, която описахме, когато я посети пратеният от Митя Альоша, той, Иван, не бе чувал от нея нито веднъж през целия този месец съмнения за виновността на Митя, въпреки всичките й „връщания“ към него, които толкова мразеше. Забележително е и това, че той, усещайки, че мрази Митя от ден на ден все повече и повече, разбираше в същото време, че не го мрази заради „връщанията“ на Катя към него, а именно заради това, че е убил баща им! Той чувствуваше това и го съзнаваше напълно. И все пак десет дни преди съда отиде при Митя и му предложи план за бягство — план очевидно отдавна замислен. Тук освен главната причина, която го беше подбудила към такава крачка, имаше вина и една незараснала в сърцето му драскотина от една думичка на Смердяков, че за него, за Иван, било изгодно да обвинят брат му, защото сумата на наследството от баща им ще се увеличи тогава за тях с Альоша от четиридесет на шестдесет хиляди. Той реши да пожертвува тридесет хиляди от собствените си пари, за да уреди бягството на Митя. На връщане от него тогава беше страшно тъжен и смутен: изведнъж взе да чувствува, че иска бягството не само за да пожертвува тридесет хиляди за него и да излекува драскотината, а и за нещо друго. „Дали не защото и аз в душата си съм същият убиец?“ — питаше се той. Нещо далечно, но парливо прояждаше душата му. Най-вече, през целия този месец страшно страдаше гордостта му, но за това после… Като докосна звънеца на квартирата си след разговора с Альоша, но реши изведнъж да отиде при Смердяков, Иван Фьодорович се покоряваше на едно особено, внезапно кипнало в гърдите му негодувание. Той изведнъж си спомни как Катерина Ивановна преди малко му беше викнала пред Альоша: „Ти, само ти ме увери, че той (тоест Митя) е убиецът!“ Щом си спомни това, Иван просто се вцепени: никога през живота си не беше я уверявал, че убиецът е Митя, напротив, дори себе си подозираше пред нея тогава, когато се върна от Смердяков. Напротив, тя, тя му представи тогава „документа“ и доказа виновността на брат му! И изведнъж сега вика: „Аз лично бях у Смердяков!“ Кога е била? Иван не знаеше нищо за това. Значи, тя съвсем не е тъй уверена във виновността на Митя! И какво можеше да й е казал Смердяков? Какво, какво именно й е казал той? Страшен гняв пламна в сърцето му. Изуми го мисълта, как е могъл преди половин час да остави без внимание тези думи и да не се развика още тогава. Той пусна звънеца и се втурна към Смердяков. „Този път може да го убия“ — помисли си по пътя.