Слънцето на Бреда

Пътят в тъмнината не беше лесен. Лунният сърп беше тънък и почти постоянно закрит от облаци. Тъй че от време на време някой войник се препъваше или пък върволицата спираше и задните се блъскаха в предните. Тогава край дигата се посипваха ругатни и хули като дъжд от куршуми. Както обикновено, моят господар беше безмълвен — силует, който аз следвах като сянка. Така напредвахме, докато в главата и сърцето ми се смесваха противоречиви чувства: от една страна, вълнение от близостта на битката, естествено за млад човек като мен, от друга — боязънта от непознатото, утежнена от мрака и перспективата да се сблъскаме в открито сражение с многоброен неприятел. Навярно затова толкова много се бях впечатлил в Оудкерк, когато в току-що строения легион, под светлината на факлите, дори най-малко религиозните се смълчаваха за миг и коленичеха с шапка в ръка, докато капеланът Салануева минаваше покрай редиците и причестяваше всички наред, за всеки случай. И макар отчето да беше недружелюбен и скудоумен свещеник, чиито латински думи се оплитаха във винени пари, в крайна сметка си оставаше единственият що-годе свят човек околовръст. И понеже първото не отменя второто, нашите войници, щом се видеха в затруднено положение, винаги предпочитаха едно „ego te absolvo“19 от устата на грешник, отколкото възможността да се отправят неподготвени за оня свят.