Среднощният дворец [bg]

Бен се замисли над думите на Иън и обходи с поглед лицата на приятелите си, които кимаха в знак на съгласие.

— Ако съм скрил нещо, то е само защото мисля, че в противен случай бих могъл да изложа живота ви на опасност — обясни Бен.

— Основният принцип на това общество е да си помагаме при всякакви обстоятелства, а не просто да се развличаме с истории за призраци и да си плюем на петите при първия сигнал за тревога — възрази Сет сърдито.

— Това е сериозен клуб, а не някакъв дамски оркестър — добави Сирадж.

Изабел го плесна по тила.

— Ти да мълчиш! — скастри го тя.

— Добре — отстъпи Бен. — Един за всички и всички за един. Това ли искате? Тримата мускетари?

Един по един, всички кимнаха бавно, без да свалят очи от него.

— Тъй да бъде. Ще ви кажа всичко, което знам, а то не е много — рече Бен.

През следващите десет минути обществото „Чоубар“ чу пълната версия на неговия разказ, включително разговора с Банким и опасенията на бабата на Шиър. След това дойде ред на въпросите.

— Някой някога да е чувал за тоя Джавахал? — попита Сет. — Сирадж?

Енциклопедистът категорично отрече да е чувал нещо.

— Възможно ли е господин Картър да е имал някаква работа с такъв тип? Дали пък няма да се намери нещо в архивите му? — рече Изабел.

— Можем да проверим — отвърна Иън. — Засега най-важното е да поговорим с баба ти, Шиър, и да разплетем тази бъркотия.

— Съгласен съм — каза Рошан. — Да отидем да се видим с нея и после ще начертаем план за действие.

— Някакви възражения срещу предложението на Рошан? — попита Иън.

Единодушно „не“ отекна сред порутените стени на Среднощния дворец.

— Добре, да вървим.

— Момент — обади се Майкъл.

Приятелите се обърнаха да изслушат вечно мълчаливия виртуоз на молива, който пресъздаваше в образи историята на обществото „Чоубар“.

— Не ти ли хрумна, че всичко това може да има връзка със случката, която ни разказа тази сутрин, Бен? — попита Майкъл.

Бен преглътна на сухо. От половин час си задаваше същия въпрос, но не можеше да открие някакво свързващо звено между двете събития.

— Аз лично не виждам връзка, Майкъл — рече Сет.

Останалите се замислиха над въпроса, но никой не изглеждаше склонен да оспори мнението на Сет.

— И аз не мисля, че има връзка — съгласи се най-сетне Бен. — Вероятно просто съм сънувал.

Майкъл го погледна право в очите — нещо, което почти никога не правеше — и му подаде една малка рисунка. Бен я разгледа и видя силуета на влак, който пресичаше пуста равнина, осеяна тук-там с колиби и бараки. Теглеше го величествен локомотив, завършващ с клин и увенчан с високи комини, които бълваха пара и дим в едно покрито с черни звезди небе. Влакът бе обвит в пламъци и през прозорчетата на вагоните надничаха стотици призрачни лица; протегнали ръце, пътниците пищяха сред огнената стихия. Майкъл бе пресътворил на хартия описанието на Бен с абсолютна достоверност. Бен усети, че го побиват тръпки.

— Не те разбирам, Майкъл — промълви той. — Накъде биеш с това?