Жената от леса [bg]

Ако в думите му се съдържаше обида, Морс предпочете да не ѝ обръща внимание, а може и въобще да не я забеляза. След толкова години, прекарани заедно, пътищата, по които се движеше умът ѝ, често продължаваха да бъдат чужди за Куейл. Със същия успех можеше да се опита да разбере миелите на паяк или оса - един хищен, вечно гладен организъм.

- Ако предпочиташ, ще се върна в стаята си - каза тя.

- Не, можеш да останеш.

Тя отиде до леглото му, пъхна се под завивките и го проследи с очи, докато сваляше дрехите си. Лишено от всякакви мазнини, тялото на Куейл представляваше сглобка от мускули, сухожилия и кости, напомняща повече на илюстрация по анатомия, отколкото на живо същество - творение на Везалий или Албинус, прикрито само с тънък плащ от кожа.

Куейл легна върху нея и тя потрепери от студеното докосване. Когато той проникна в нея, тя имаше чувството, че я пронизва леден къс, и докато го притискаше към себе си, си мислеше, че кожата ѝ несъмнено ще залепне за неговата като за лед и щом се разделят, части от епидермиса ѝ щяха да останат полепнали по тялото му, а върху нейното да се оголят червени петна. Той свърши и тя усети как спермата му се разлива в нея с упоителна хладина, разпростира се отвъд утробата ѝ в корема и гърдите, в ръцете и краката, докато достигна червеното сияние на съзнанието ѝ и го притъпи до жълто, после бяло, а след това...

Куейл се отдръпна от нея и се отпусна върху възглавницата си. Морс вече дишаше дълбоко до него, но той не усещаше вонята на диханието ѝ - отдавна беше изгубил сетивата си за вкус и обоняние и се хранеше само по задължение, не за удоволствие, също както не извличаше сексуално удовлетворение от близостта си с Морс. Желаеше единствено топлината ѝ - енергията, която в тези моменти проникваше през леда и вечния мраз на съществото му, за да достигне до малкото остатъчна топлина в тефрата[10] на аза му. Студът беше проклятието на дългия живот... ако дълга агония като тази можеше да се нарече живот.

Куейл извърна глава и погледна в най-тъмния ъгъл на стаята, до прозореца. От сенките пристъпи Бледото дете, което бе стояло там през цялото време и беше попивало гледките на съвкуплението през зейналите дупки на очите си. То подуши въздуха в стаята и мускусната миризма на секс.

- Щом всичко свърши - каза Куейл - и този свят се промени, можеш да я вземеш. Ти и твоите сродни можете да ги вземете всичките.