Свечеряване [bg]

— Ти ми спаси живота.

— Бях толкова изплашена…

Бони се разплака тихо, обронила глава на рамото на Мередит.

Мат погледна към Мередит тъкмо в мига, в който лампата на колата примигна и угасна. Последното, което видя, бяха тъмните й очи, от чието изражение съвсем му призля. Погледна към трите прозореца, които сега виждаше от задната седалка.

Трудно можеше да се види каквото и да било, заради това, което бе полепнало по стъклата. Игли. Клони. Плътно закриващи всеки сантиметър от прозорците.

При все това, двамата с Мередит, без да е нужно да изричат каквото и да било, се протегнаха едновременно към дръжките на задните си врати. Те изщракаха и се открехнаха на няколко сантиметра; сетне се захлопнаха обратно с решителен трясък.

Мередит и Мат се спогледаха. Момичето сведе поглед и продължи да маха клоните от Бони.

— Боли ли те?

— Не. Малко…

— Трепериш.

— Студено е.

Наистина беше студено. През единствения отворен прозорец, макар и сега напълно задръстен с вечно зелени клони, Мат чуваше шума на вятъра отвън, който свистеше през гъстата зеленина. Изненадващо високо и абсурдно силно се чуваше и скърцането на дърво. Сякаш се огъваше под силния напън на буря.

— Какво, по дяволите, беше онова? — избухна той, като изрита ядно предната седалка. — Онова нещо, заради което извих рязко настрани по шосето?

Мередит вдигна бавно тъмнокосата си глава.

— Не зная, тъкмо се канех да затворя прозореца. Зърнах само някакво движение.

— Изскочи изневиделица точно в средата на пътя.

— Дали беше вълк?

— Нямаше нищо и изведнъж се появи.

— Вълците не са с такъв цвят. То беше червено — обади се равнодушно Бони, като вдигна глава от рамото на Мередит.

— Червено? — Мередит поклати глава. — Беше твърде голямо за лисица.

— И аз мисля, че беше червено — рече Мат.

— Вълците не са червени… ами върколаците? Дали Тайлър Смолуд има в рода си червенокоси?

— Не беше вълк — настоя Бони. — Беше… обърнато.

— Обърнато?

— Главата му беше от грешната страна. Или може би е имало по една глава в двата си края.

— Бони, вече започваш да ме плашиш — заяви Мередит.

Мат не би го признал, но тя започваше да плаши и него. Защото доколкото бе успял да зърне животното, то му се стори деформирано по същия начин, по който го описваше Бони.

— Може би просто сме гледали от грешен ъгъл — предположи той.

— А може би просто сме видели някакво животно, изплашено от… — обади се Мередит.

— От какво?

Мередит погледна към тавана на колата. Мат проследи погледа й. Много бавно, сякаш с въздишка, металът хлътна надолу. После още малко. Сякаш нещо много тежко бе седнало на покрива на колата.