В капана на времето [bg]

В предната част на църквата беше останал само простият дървен корниз над дупката, от която беше изваден олтарът. Все пак Роджър почувства тръпка по гръбнака си, докато стоеше до Бриана и се взираше в мястото на изчезналия олтар.

Интензивността на чувствата му сякаш отекваше в празното пространство. Надяваше се, че тя не може да ги чуе. Познаваха се само от седмица и почти не бяха говорили насаме. Тя със сигурност щеше да се отдръпне или да се отдалечи, ако знаеше какво чувства към нея. Или дори по-лошо, щешe да се изсмее.

И все пак, когато я погледна крадешком, лицето ѝ беше спокойно и сериозно. Тя също го гледаше, а изражението в тъмносините очи го накара да се обърне и да посегне към нея, без да се замисли.

Целувката беше кратка и нежна, почти като формалността, която бележи края на венчавка, и все пак поразителен с ефекта си, сякаш наистина бяха изрекли обетите си.

Ръцете му се отпуснаха, но топлината ѝ остана в дланите, устните и тялото му, и той имаше чувството, че още я прегръща. Постояха така за миг, с едва допрени тела, вдишвайки един въздух, после тя отстъпи назад. Той още усещаше допира ѝ в дланите си. Сви пръсти в юмруци, за да го задържи.

Застоялият въздух в църквата внезапно се взриви от ехото на вик. Роджър веднага изскочи навън и се запрепъва към килнатите надгробни камъни и тъмната редица на тисовете. Проправяше си път през клоните, без да ги задържа за Бриана, която беше по петите му.

В сянката им видя лицето на Клеър Рандал. Беше съвсем пребледняла и приличаше на призрак на фона на тъмните клони на тиса. Тя се олюля за миг и се отпусна на колене в тревата, сякаш краката не я държаха.

— Майко! — Бриана коленичи до нея и хвана отпуснатата ѝ ръка. — Мамо, какво става? Лошо ли ти е? Наведи си главата между коленете. Ето, защо не легнеш?

Клеър обаче не се отпусна назад, а вдигна глава.

— Не искам да лягам — изпъшка тя. — Искам… о, Боже. О, пресвети Боже! — Коленичила сред избуялата трева, тя протегна трепереща ръка към един надгробен камък.

— Доктор Рандал! Клеър? — Роджър падна на коляно до нея и я прихвана под другата ръка. Беше много притеснен от вида ѝ. По слепоочията ѝ бяха избили капчици пот и тя сякаш бе на път да припадне. — Клеър — повтори той трескаво, опитваше се да я откъсне от странния транс, в който беше изпаднала. — Какво има? Видя познато име? — Но неговите собствени думи звънтяха в ушите му: От осемнайсети век тук не е погребван никой — беше казал на Бриана. — Никой не е погребван тук от двеста години.

Пръстите на Клеър отблъснаха неговите и докоснаха ласкаво камъка, сякаш галеха плът, и нежно проследиха буквите — вече плитки, но все още четливи.

— ДЖЕЙМС АЛЕГЗАНДЪР МАЛКЪЛМ МАКЕНЗИ ФРЕЙЗЪР — прочете тя на глас. — Да, познавам го. — Ръката ѝ се спусна и разтвори тревата в основата на камъка, за да разкрие по-ситен надпис. — Обичан съпруг на Клеър.

— Да, познавам го — повтори тя толкова тихо, че Роджър едва я чу. — Аз съм Клеър. Той беше мой съпруг. — Вдигна поглед към дъщеря си, която я гледаше смаяна и пребледняла. — И твой баща.