![Адреналин [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/3/3/adrenalin-bg-download.jpg)
Адреналин [bg]
- Автор: Эбботт Джефф
- Серия: Сам Капра (bg) #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 978-954-389-146-7
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Адреналин [bg]». Краткое содержание книги:
Погледнах азиатеца. Вместо петно кръв на ризата от мускулестия му гръб стърчеше малка метална стрела. Нямаше куршум, а упойваща стрела, сякаш участвахме в телевизионно предаване за дивата природа и маркирахме тигри, за да проследим къде ходят. Използваха стрели, за да ме върнат в килията, която ми беше подготвил Хауъл. Искаха стръвта им да бъде жива.
Стрелях по преследвача, който се скри зад контейнер, а после се завъртях и хукнах в лабиринта от контейнери. Трябваше да отстраня стрелеца и се опитах да му изляза в гръб, докато слиза по стълбите. Надявах се, че адреналинът ще го накара да прибърза и да вземе погрешно решение в моя полза. Слаба светлина озаряваше купчините.
Спрях, рискувах и надзърнах зад ъгъла. Там контейнерите бяха наредени по-нагъсто и имаше по-малко пространства за придвижване и по-дълги открити участъци, което означаваше по-голяма вероятност да ме хванат. Чух още гласове и стъпки, които трополяха по стоманените стълби, ако стрелях, щях да издам позицията си.
Счупих печата на един контейнер, вмъкнах се вътре, като оставих вратата открехната два сантиметра, и започнах бавно да броя наум. На деветнайсет стрелецът мина покрай мен, движейки се бързо, но безшумно. Излязох от контейнера и го ритнах в главата, сякаш беше стена, по която се катерех. Той падна и аз го хванах за гърба на ризата, за да не издава звук. С другата си ръка грабнах пистолета със стрелите и изстрелях една в гърба му. Мъжът се свлече като парцалена кукла на пода. Забързах към разклонението и надникнах в дългата пролука между контейнерите. Съзрях друг човек в черно, придружен от член на екипажа. Хукнах по пътеката между редиците и чух, че гласовете им отекват в стоманата.
Те очакваха, че ще се скрия между купчините. Трябваше да намеря убежище в друга част на кораба, като не преставам да се движа и използвам термалните сигнали на екипажа за камуфлаж. Да се скрия там, където топлината на моторите ще замаскира телесния ми сигнал. Трябваше да издържа и да стигна до Ротердам. И там щях да изчезна.
Спрях само за миг на друго разклонение, за да се ориентирам, и нещо опари гърлото ми, все едно ме пернаха по гръкляна.
Стрела. Разполагах със секунди, преди анестетикът да подейства. Насочих пистолета си към приближаващия се стрелец. Жената в костюма стоеше зад него и ме гледаше, без да се страхува.
Мила. Младата жена от бара на Оли, която пиеше уиски и обичаше вълците. Русата й коса беше прибрана на строг кок на тила, очите — като от кварц, усмивката — неумолима. Тя харесваше уиски „Гленфидич“ и имах чувството, че инжектираха цяла бутилка право в сърцето ми.
Пистолетът се изплъзна от ръката ми. Засмях се и паднах на палубата.
21
Отворих очи и видях звездна светлина. Чух плисък на вода и леко свистене на бриз. Лежах по гръб върху стоманен контейнер на палубата на кораба. Над мен се рееше луната. Ветрецът шумолеше в пролуките между купчините контейнери. Звездите бяха като разпилени диаманти на небето. В града никога не се виждат толкова ясно.
Мила седеше до мен. Беше с шлифер, кръстосала крака, пушеше и гледаше как димът се извива на лунната светлина.
Надигнах се и седнах. Ръцете и рамото ме боляха, но не бях ранен.
Наоколо се ширеше тъмният океан. Бях упоен през по-голямата част на деня.
— Добър вечер, Сам — каза тя.
— Хауъл те е изпратил. — Боже мой, какъв труд си бяха направили.
— Хауъл. Името не ми говори нищо. — Мила дръпна от цигарата, угаси я върху стоманата и се вгледа в необятния Атлантически океан. Хеликоптерът го нямаше.
Тя отвори чантата си и извади бутилка „Гленфидич“ и две малки чаши.
— Наистина обичаш „Гленфидич“ — подхвърлих.
— И наистина се казвам Мила. Лекарите ще ти кажат, че не е хубаво да пиеш алкохол след упойваща стрела, затова ще ти налея малко. — Допря чашата си до моята. — Като лекарство.
— За какво вдигаме наздравица?
— За свободата. Твоята и моята. И на света. — Мила отпи малка глътка уиски. Не ми се пиеше. — Ще липсваш на Оли. Ти си най-добрият му барман. Ако вятърът смени посоката си, може да чуем ругатните му.
— Коя си ти?
— Мила, казах ти.
— И коя е Мила?
— Аз съм твоя приятелка, Сам.
— И без теб мога да си намеря приятели.
Тя посочи огромния кораб. Нямаше следа от екипажа, никакви признаци, че някой ни наблюдава.
— Прости ми. Ти имаш много приятели. Къде е краят на опашката, че да се наредя? — Иронията й подхождаше.
Аз обаче не бях в настроение за лунна светлина, уиски и остроумия.