Загадката на Марголия [bg]

Обсъдихме дали да не поканим Ейми в „Хилсайд“, но и двамата се опасявахме, че може да направи сцена. Беше по-добре да се разберем в офиса.

Ще кажа само едно за нея: не беше глупава. Още щом влезе, разбра, че новините са лоши.

— Какво? — Насочи се веднага към Алекс, като забрави обичайните поздрави и не ми обърна никакво внимание.

Алекс й посочи дивана и седна зад бюрото. Дали би искала нещо за пиене? Не, благодаря.

— Започва да става ясно — поде той, — че чашата е била открадната.

Ноздрите й потрепериха.

— Това е лудост. Хап ми я даде. Беше дар за помиряване, когато го хванах да ми изневерява. Скапана чаша.

Май не беше съвсем същата история, която ни бе разказала отначало.

— Странно — рече Алекс. — Обикновено човек подарява цветя или бонбони в такива случаи.

— Ами… Е, Хап не е като другите мъже. Точно от тази чаша пиех, когато ходех при него, а той не смяташе за редно човек да се отказва от навиците си.

— Пила си от нея? — попита изумено Алекс.

— Да. Има ли проблем?

— Не. — Алекс ми хвърли бърз поглед. — Никакъв.

Настъпи неловка тишина.

— Не съм я откраднала — повтори Ейми. — Помолих ви да не се свързвате с него. Той ли твърди това? Лъже.

Накрая погледна към мен.

— Типично за него. Сега, когато знае, че чашата струва нещо, си я иска обратно.

— Хап не знае нищо — каза Алекс меко. — Не той е проблемът.

— Кой тогава? — попита Ейми.

— Има доста голяма вероятност Хап да не я е притежавал законно.

— Искате да кажете, че я е откраднал? Това ли искате да кажете?

— Не той, а баща му.

Бузите й пламнаха.

— Може би ще е най-добре да ми я върнете и да забравим всичко.

— Можем да го направим, ако желаете. Но истинският й собственик вече знае къде е. Предполагам, че ще предприеме съответните действия.

— Благодаря. Много ми помогнахте, господин Бенедикт. А сега ви моля да ми дадете чашата.

Тонът на Алекс не се промени.

— За да я получи обратно обаче, другата страна трябва да удостовери собствеността си. Не знам дали може да го направи.

Ейми се втренчи в него.

— Моля ви, дайте ми чашата.

Той въздъхна.

— Както желаете. Но това е грешка.

Извини се и излезе от офиса. Ейми стоеше като глътнала бастун.

— Може би ще успеем да уредим награда за откриването й — подхвърлих.

Тя закима яростно.

— Наистина нямахме избор — продължих. Малко преувеличавах, но все пак имаше известна доза истина.

Ейми беше на ръба да заплаче.

— Просто ме оставете на мира.

Алекс се върна с чашата, показа й я и я сложи в контейнер.

— Не би искала нещо да й се случи, нали, Ейми?

— Ще се погрижа за нея. Не се безпокойте. — Изправи се и Алекс й отвори вратата, — Предполагам, че ще ти се обадят от полицията.

— Така ли? — отвърна тя. — Защо ли не съм изненадана?

— Не ми харесва това — казах, когато жената си отиде.

— Законът е такъв, Чейс. Стават такива неща.