Артур и минимоите
- Автор: Бессон Люк
- Серия: Arthur #1
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Слънце»
- ISBN: 978-954-742-105-9
- Переводчик: Добринка Савова-Габровска
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Артур и минимоите». Краткое содержание книги:
Артур е точно такъв. Решен на всичко, за да открие дядо си, той тръгва на чудно и опасно пътешествие в страната на малките същества минимои и става един от тях. В това приключение Артур ще срещне добри приятели, ще търси скрито съкровище, ще влезе в битка с воини, яздещи комари, ще пътува в орехова черупка и ще спечели сърцето на красива принцеса…
Бетамеш го хваща за раменете и го обръща с лице към лещата, за да се види в отражението й.
Артур е смаян. Той опипва тялото си, после лицето, за да се увери, че не сънува.
— Невероятно! — най-сетне успява да продума момчето.
Водачът се усмихва, захмрежвайки пашкула си.
— Е, вече нямате нужда от мен. Отивам да си поспя.
Той грабва стълбата на Бетамеш, за да се изкачи в пашкула, после го замрежва и отвътре.
Артур, като хипнотизиран, не може да откъсне поглед от отражението си.
— Наистина е невероятно!
— Добре. После ще се възхищаваш на себе си казва му Бетамеш, дърпайки го за ръката. Съветът те чака.
Вождът на племето бонго-матасалай издърпва внимателно далекогледа от дупката, а побратимите му старателно сгъват петоъгълния килим.
Вождът още веднъж поглежда в дупката — за последно.
— Късмет, Артур! — казва той развълнувано.
Слага джуджето на мястото му и малкото племе изчезва в нощта, безшумно, както се беше появило.
Моторът на стария шевролет млъква, уморен от кашляне. Светлината от фаровете намалява бързо и накрая напълно угасва.
Нощта завладява всичко, настъпва пълна тишина. Ако не се смята лекото, едва доловимо пуфтене, долитащо откъм първия етаж — сякаш в далечината пуска пара локомотив.
Навярно Бабинка безгрижно продължава да похърква…
Десета глава
Седнал на трона, кралят удря в земята скиптъра си.
— Нека споменатият Артур да влезе! — заповядва той с мощния си глас.
Стражите изправят копия и отварят път на Артур, който трябва да прекоси площада под изпитателните погледи на всички минимои. Тълпата го посреща с възгласи «Ах» и «Ох». Смях, шепот, въздишки, одумки… Артур прави усилие да прикрие естественото си стеснение, което му пречи.
Селения, скръстила ръце на гърдите си, гледа как се приближава този паднал от небето спасител, приличащ по-скоро на врабче, изпаднало от гнездото си.
Бетамеш смушва сестра си с лакът.
— Сладък е, нали? — прошепва той на принцесата, която само повдига рамене.
— Нищо особено — отговаря тя и му обръща гръб.
Артур тъкмо минава покрай нея.
— Моите почитания, принцесо Селения — успява да каже той въпреки смущението си.
Едва я поглежда, от страх да не би сърцето му да се пръсне. Леко й се покланя и отново тръгва към краля.
Селения никога няма да го признае, но това момче — учтиво и скромно, вече е спечелило няколко точки.
Кралят също изглежда очарован, но и дума не може да става един крал да показва чувствата си още в първия момент.
Само Миро къртът не се съобразява с дворцовия етикет. Приближава се до момчето и енергично му стиска ръцете:
— Бях голям приятел на Арчибалд. Толкова съм щастлив да видя неговия внук! — казва той силно развълнуван.
Артур е смутен, че къртът, когото не познава, го прегръща толкова топло.
— Миро, остави го! — заповядва кралят в желанието си да се спазва етикетът.
Къртът се сепва, допира лапи до сърцето си, в знак, че моли да го извинят, и се връща на мястото си.
Артур е вече пред краля и много почтително се покланя.
— И тъй, момчето ми, слушаме те! — казва кралят, изгарящ от любопитство.
Артур събира всичката си смелост и започва да говори:
— … След два дни ще дойдат хора и ще разрушат къщата и градината. Това означава, че и моят свят, и вашият ще рухнат. Всичко ще бъде покрито с бетон.
Мъртвешка тишина надвисва над присъстващите, като леден полъх.
— Още една беда, по-голяма от онази, която очаквахме — прошепва кралят.
Селения не може повече да се сдържа. Извръща се и бутва Артур с върха на пръстите си.
— И ти с твоите два милиметра и половина си дошъл да ни спасяваш, така ли? — презрително подхвърля принцесата.
Артур е изненадан от нейната враждебност. А сърцето му е преизпълнено с толкова любов!
— Единственият начин да спрем тези хора, е да им платим. Тъкмо затова дядо ми дойде при вас преди три години. Търсеше скрито в градината съкровище. С него бихме могли да изплатим дълговете си. Дойдох да довърша започнатото от дядо и да открия това съкровище — обяснява смутено момчето.
Трябва да кажем, че задачата сега му изглежда много по-трудна, отколкото по времето, когато мечтаеше за нея пред рисунките, потънал в мекото си легло.
— Твоят дядо беше изключителен човек — признава кралят, обзет от спомени. — Научи ни на толкова много неща! Той показа на Миро как да улавяме образа и светлината.