Времето е най-простото нещо
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евгени Орлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Времето е най-простото нещо». Краткое содержание книги:
Всичко е наред, докато по време на едно пътешествие Блейн не открива, че в ума му се е настанило едно извънземно същество. От този момент те са двама в едно тяло…
Месното растение, помисли си той, пък и още колко други неща. Какъв ли би бил общият сбор, ако се сумираха всички придобивки на „Фишхуук“?
Това бяха на първо място лекарствата — цяла нова епопея на фармацията, донесена от звездите, за да облекчи и изцери болестите на човека.
В резултат на това всички човешки епидемии, всички стари убийци на човешкия организъм бяха хванати в клетка. След едно или най-много две поколения самата идея за болест щеше да бъде изтрита от човешкото съзнание. Тогава човешката раса щеше да се развие духовно и физически здрава.
Освен това се появиха много нови тъкани, метали и храни. Нови архитектурни идеи и материали; нови парфюми, непознати литератури, извънземни принципи в изкуството. Появи се и „дименсиното“ — начин за забавление, който измести всички стандартни човешки забавления — кината, радиото и телевизията.
В дименсиното човек не само вижда и чува, той участва. Става част от представената ситуация. Отъждествява се с един от героите — или с повече от един — и изживява действието и емоциите. За известно време престава да е себе си; става личност по свой избор в постановката, създадена от дименсиното.
Почти всеки дом имаше свое дименсино — стая, съоръжена с апарата, улавящ странните, извънземни импулси, които превръщат човека в някой друг — измъкват го от ежедневието, от монотонния ритъм на обикновения живот и го изпращат в дивашко приключение или на загадъчна мисия или пък го запокитват на екзотични места и във фантастични ситуации.
И всичко това — лекарствата, храните, тъканите, дименсиното — бяха монопол на „Фишхуук“.
И чрез всичко това, мислеше си Блейн, „Фишхуук“ бе спечелила омразата на хората. Омраза, породена от неразбирането, от това, че хората стояха и гледаха отвън. Породена, колкото и парадоксално да звучи, дори от това, че „Фишхуук“ помагаше на хората, тъй както никоя друга институция в историята на човешката раса.
Котлетът бе готов и Блейн подпря импровизирания шиш на един храст, докато ровеше из въглените, за да извади картофите и царевицата.
Седна край огъня и започна да се храни, докато слънцето изгряваше, а ветрецът отслабваше — сякаш светът задържаше дъха си пред прага на новия ден. Първите слънчеви лъчи проникнаха през плетеницата от храсталаци и превърнаха някои от листата в златни монети. Ромоленето на потока позаглъхна с появата на дневните шумове — мученето на добитъка на хълма, бръмченето на минаващите по пътя коли, далечното бучене на самолет, летящ високо в небето.
На пътя, долу край моста, спря камион със закрита каросерия. Шофьорът излезе, повдигна капака и пропълзя наполовина под него. После се измъкна и се върна в кабината. Порови в нея, докато не намери това, което търсеше, и пак излезе навън. Постави един комплект инструменти на калника, отвори го и дрънченето на инструментите при отварянето се разнесе ясно по хълма.
Беше много стар камион — с газов двигател и с колела. Имаше обаче и известни турбоподобрения. Не бяха останали много подобни превозни средства — освен може би в гробището за стари автомобили.
Независим извозчик, каза си Блейн. Живеещ както може, борещ се с големите линии за превоз чрез по-ниски такси. Сигурно поддържаше разходите си на най-ниско ниво по всеки възможен начин.
Оригиналната боя на камиона бе избледняла и олющена на места, но върху нея имаше нарисувани на места сложни шестоъгълни знаци в ярък, свеж цвят. Без съмнение те гарантираха защита от злото на света.
Камионът, забеляза Блейн, беше регистриран в Илинойс.
Шофьорът разстла инструментите, после отново пропълзя под капака. Звук от чукане и скърцане на упорити, ръждясали болтове се понесе над хълма.
Блейн привърши закуската си. Останаха два котлета и два картофа, а въглените вече почерняваха. Той ги разбърка и прибави още дърва, после набучи двата котлета на шиша и внимателно ги изпече.
Чукането и скърцането под капака продължаваха. Няколко пъти мъжът изпълзяваше, отдъхваше си и после отново се залавяше за работа.
Когато котлетите бяха готови, Блейн сложи двата картофа в джоба си и закрачи надолу по хълма, носейки шиша с месото както се носи бойно знаме.
При звука от стъпките по пътя шофьорът се подаде и се извърна към него.
— Добро утро — каза Блейн с най-радостния глас, който успя да докара. — Видях ви тук, докато закусвах.