Домът на надеждата
- Автор: Стийл Даниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Борисова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домът на надеждата». Краткое содержание книги:
Тази вечер Лиз приготви спагети и салата за тях тримата, а за десерт им предложи сладоледова мелба, в приготвянето, на която Джейми взе дейно участие. Той лично сложи ядките, битата сметана и черешките във всяка чашка.
— Също като в ресторант — горд със себе си обяви Джейми и им сервира десерта.
— Вие двамата с мама започнахте ли вече да тренирате за игрите? — с интерес попита Питър, докато унищожаваше мелбата.
— Утре започваме — отвърна майка му.
— В кои дисциплини ще се състезаваш тази година?
Питър вече разговаряше с Джейми не толкова като по-голям брат, а по-скоро като баща. Успял бе да се стегне достатъчно през изминалите месеци и дори бе завършил учебната година с доста приличен успех, независимо от всичко, което ги бе сполетяло. През есента щеше да постъпи в последния гимназиален клас. Лиз бе запланувала една съвместна обиколка на колежите през септември. Най-вече онези по Западното крайбрежие. Макар преди смъртта на баща си Питър да бе изявявал желание да учи в Принстън, Йейл или Харвард, сега предпочиташе да остане близо до дома. Интересът му вече бе насочен към университетите на Ел Ей, Бъркли и Станфорд.
— Мисля да се състезавам на дълъг скок, сто метра гладко бягане… и надбягване с чували — с гордост обяви Джейми. — Мислех да участвам и в хвърлянето на яйца, но мама ми каза, че вече съм твърде голям за това.
— Звучи ми добре. Обзалагам се, че и тази година ще спечелиш някоя почетна лента — с топла усмивка рече Питър, докато Лиз наблюдаваше синовете си с върховно удовлетворение.
И двамата бяха добри момчета и тя се радваше, че са си у дома при нея. Компанията им й доставяше огромно удоволствие и радост и сега, когато момичетата отсъстваха, Лиз можеше да съсредоточи цялото си внимание върху тях.
— Мама смята, че този път ще спечеля първа награда — каза Джейми, макар да не изглеждаше много убеден в това. Той все още не беше сигурен в способностите на майка си като треньор. Беше свикнал да тренира единствено с баща си.
— Обзалагам се, че ще стане точно така — кимна Питър, взе си допълнително сладолед, като сипа и на малкото си братче.
— Нямам нищо против и последното място — спокойно отбеляза Джейми. — Важното е да спечеля някоя лента.
— Много ти благодаря за доверието, което ми гласуваш като треньор — с усмивка възкликна Лиз и се зае да почисти масата. След това предупреди Джейми, че е време за лягане. На следващата заран и той щеше да замине за дневния си лагер.
А на следващия ден, докато го караше към лагера, Лиз с гордост изгледа малкия си син и се наведе към него, за да го целуне.
— Обичам те, детенце! Забавлявай се добре. Аз ще се прибера от работа в шест и веднага ще започнем тренировките за състезанията.
Той кимна в отговор, слезе от колата и й прати въздушна целувка, а Лиз потегли към кантората.
Денят беше топъл и слънчев, макар че над моста в Сан Франциско тегнеше гъста мъгла, което означаваше, че в града е доста хладно. Приятният слънчев ден кой знае защо изведнъж извика в мислите й образа на Джак и сърцето й се сви от остра болка. Все още й се случваше да изпитва непоносима мъка, когато се замисли за него, когато види нещо, което и двамата са обичали, или пък се сети за нещата, които правеха заедно. Когато стигна в офиса, вече се чувстваше значително по-добре. Но каквото и да правеше, колкото и заета да беше с делата на клиентите си, Лиз все още болезнено усещаше отсъствието му.
— Някакви съобщения? — попита тя Джийн още с влизането си и секретарката й подаде няколко малки листчета.
Две от съобщенията бяха от нови клиенти, с които се бе срещнала едва миналата седмица, две бяха от колеги адвокати, на които бе прехвърлила част от случаите си, още две имаше от хора, които й бяха абсолютно непознати, а последното беше от майка й.