Вечната война

От пръстена долетя тенекиен звук.

— Тук е Тейт. Какво има?

— Събери хората и им съобщи, че в 20,00 трябва да са в клетките. Маневра за отклонение.

— Лайнари. Бяха ни казали, че дотогава има още много дни.

— Предполагам, че се е случило нещо. Може би комодорът12 е родил някоя нова гениална идея.

— Комодорът да си я навре… В залата ли си?

— Да.

— Донеси ми една чаша, като идваш насам, става ли? С малко захар.

— Добре. Ще дойда след около половин час. Всички се бяха насочили към машината за соя. Наредих се на опашката зад ефрейтор Потър.

— Какво мислиш за всичко това, Меригей?

— Аз съм само един ефрейтор, сержант. Не ми плащат да…

— Да де, да де. Но те питам сериозно.

— Ами, може и да не е чак толкова сложно. Може би комодорът иска отново да изпробваме клетките.

— Още веднъж, преди истинските действия?

— Ъхъ. Може би — тя си взе чаша и духна в нея. Изглеждаше разтревожена, една бръчица делеше пространството между веждите й. — Твърде възможно е тауранците да разполагат с още един кораб, който да ни причаква някъде. Чудя се защо не процедират като нас, на Старгейт.

Вдигнах рамене.

— Старгейт е друга работа. Необходими са седем или осем крейсера, непрекъснато в движение, за да покрият всички възможни изходни ъгли. Не можем да си позволим да охраняваме повече от една черна дупка, те — също.

— Не знам — тя не допълни нищо, докато наливаше чашата си, после продължи: — Може би сме налетели на техния вариант на Старгейт. А може пък да имат десет пъти повече кораби, сто пъти повече. Кой ги знае?

Напълних две чаши, сложих им захар и запечатах едната.

— Няма как да разберем.

Върнахме се на масата, като внимавахме соята да не се разплиска от високата гравитация.

— Може на Сингх да му е известно нещо — рече тя.

— Сигурно. Но мога да се свържа с него само чрез Роджърс и Кортес. А Кортес ще ме хване за гърлото, ако се опитам да го обезпокоя тъкмо сега.

— О, аз мога да се свържа със Сингх направо. Ние… — тя ме погледна много сериозно и се понамръщи малко. — Приятели сме.

Сръбнах малко от горещата соя — сярна киселина! — и се опитах да изразя безразличие.

— Значи там изчезна в сряда вечерта, а?

— Трябва да проверя кога са ми нарядите — рече тя и се усмихна. — Мисля, че в понеделниците, срядите и петъците от месеците, които имат „р“ в названието си. Защо? Да не би да не одобряваш?

— Ами… по дяволите, нищо подобно, разбира се, че не. Но той е офицер. Офицер от Флота!

— Придаден е към нас, следователно отчасти е в армията — тя завъртя пръстена си и рече: — Управлението! — И към мен: — Ами ти и тази малка и любвеобилна мис Хармъни?

— Не е едно и също.

Тя прошепна някакъв код на Управлението в пръстена си, после се обърна към мен: