СИК

— Дай ни възможност да ядем бял хляб — примоли се той. По това време беше натрупал вече милиони долари, но въпреки това се чувстваше несигурен без протекцията на Луканката.

— Какъв бял хляб? Кажи си откровено, че става дума за пари — посрещна го този път доста хладно Дебелия.

— Не си прав, Андро! Тези хлапета аз ги създадох и имам отговорност към тях.

— Това изобщо не ме интересува.

— Как така?

— Стоях зад теб години, имаше пълни протекции и в един момент се забрави. Реши, че ти командваш парада.

— Грешиш, Андро — съвсем се смали Генерала. — Готов съм да минем под твоята шапка и да правим всичко, каквото наредиш.

Гоцев притежаваше изключителен актьорски талант. Благодарение на него се задържаше във високите етажи на властта или в подножието й близо петдесет години. Знаеше, че тези номера не минават пред Дебелия, но въпреки всичко реши да опита.

— Кажи ми поне един път, когато не съм изпълнявал това, което си поискал от мен?

— Не се лигави — отблъсна го Андро. — Не ти прилича. Този път смятам да те пенсионирам завинаги.

— Завинаги ли?

— Точно така. На всичко отгоре храненикът ти хич не ми харесва.

— Кой храненик?

— Маджо или както там го наричате.

— Момчето е добро, Андро.

— Приключихме разговора! — отпрати го Дебелия. — Поздрави семейството си от мен.

През следващите два дни Гоцев не можа да се докопа за втори път до Дебелия. Андро на свой ред знаеше, че Генерала го търси, обаче изчакваше удобния момент. Той обичаше да се държи като Господ, пък и в известен смисъл се смяташе за такъв. Играеше с огромни пари и на практика с всички енергийни ресурси на държавата. Беше най-довереният човек на Москва. Генералчета като Гоцев изобщо не му правеха впечатления. Смяташе ги за дребни наемници и пешки от големия шах. На третия ден великодушно разреши да го пуснат в кабинета му.

— Дълго те мислих — посрещна благо Генерала Дебелия Андро. — Познаваме се отдавна и реших да не те оставям в калта.

— Благодаря ти — едва не му целуна ръката Гоцев. Той умееше да се прави на по-тъп, отколкото беше и по такъв начин винаги печелеше благоволението на висшестоящите.

— Нека твоите босчета се върнат и продължат бизнеса с петрола. Условието ми е едно — да се скрият в миша дупка и да не им чувам имената.

— Ще стане.

— И още нещо — изгледа Дебелия под белите си вежди Гоцев и в типичния си стил се почеса по задника: — Искам седемдесет процента от печалбата.

Гоцев си даваше ясна сметка, че неговите момчета губят позиции всеки ден извън България. За бизнеса бе изключително важно да се чува кой къде се намира и какво прави. Улицата бързо забравяше бегълците и си намираше нови герои. Затова върна цялата група от Гърция още на другия ден, след като получи разрешение.

Базата на Маджо се намираше в хотел „Аякс“, под полите на Витоша. Държеше го Жоро Гюлето — бивш гюлетласкач. Изключително прост селянин, наследил четирийсет декара ниви по тия места, които постепенно се превръщаха в безценни. Първата му работа беше да продаде половината от тях и да спретне хотела, втората да го даде под наем на Младен за седем хиляди долара на месец. Маджо, разбира се, не плащаше нито цент. Това му беше абсолютно противопоказно. Той знаеше само да взима. Изненада се изключително, когато намери нови наематели след завръщането си.