Спомени за коне

Клекнах край реката да разровя и да разчистя затлачен кладенец, момчето съзря в реката непознато за него животно. Почна да вика, погледнах в реката и там видях старата сива крачеща чапла. Тя стоеше все така замислено в бързея, съсредоточена само в една точка.

„Иди да я пипнеш“ — казах на момчето и продължих да изгребвам чакъла от кладенчето. То се сбързи по брега на реката, чаплата го съгледа, обърна се бавно, раздвижи тромавите си големи крака и подтичвайки и подскачайки по водата и по камъните, размаха крила, отдели се от реката и прелетя на безопасно разстояние. Момчето постоя, постоя, загледано в чаплата, нещо съобразяваше, тръгна пак покрай реката, но този път прикрито зад обраслите й с гора, повет и водна къпина брегове.

Почистих извора, водата се оттече, наведох се да пия от кладенчето, както съм правил това хиляди пъти в ония детски години, но изведнъж се стреснах, защото на дъното се стрелна жабче, вдигна мътилка и се скри. Мътилката се изцеди, заразглеждах дъното и в единия край видях свряна малка животинка. Беше от ония малки мукалци, гдето все ни козируваха с глухонямото — заровен в пясъка, само очите му се подават. Над него зърнах отражението си, дръпнах се от кладенчето, отражението се оттече към реката…

Колко ли свят се е навеждал да пие вода от това кладенче и колко свят се е оттекъл между бреговете на тази река?… Изправям се и гледам как по реката все повече и повече се отдалечават момче и чапла. После ми се струва, че — съвсем смалени и нереални в лятната жега — те стоят в реката на едно и също място, момчето се мъчи да доближи чаплата, чаплата се мъчи да се отдалечи, разстоянието помежду тях е все едно и също, нито момчето може да доближи чаплата, нито голямата крачеща чапла да се отдалечи, макар че продължава да подскача на дългите си крака и се мъчи да се залови с крила за нажежения и разреден въздух.