Водител
- Автор: Велков Крум
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Водител». Краткое содержание книги:
Бърдоква се наведе и разтърси отново с ръка за рамото ковача: — Ставай!
— Какво?
— Хайде, време е да тръгваш! Скоро ще се съмне. Свали от тебе си целия татарски салтанат, че ако те видят Лацислав и хората му такъв, никога няма да отворят портите на кулата нито за теб, нито за нас… Не взимай и коня си!
Ковачът потри очи, прозина се и стана.
— Добре, добре.
Той знаеше къде трябва да върви посред нощ. През вчерашния ден и двамата дълго бяха обмисляли това. И ако Бърдоква успя да смачка в капана при Данаиловия дол цялата орда на Алтая, то пък на Ристак предстоеше нещо не по-малко важно от това. Той трябваше да улови Лацислава жив в собствената му дупка. Ех!… Трябваше да се замине още тази нощ. Нищо, че ръката го боли и се сипе дъжд като от ведро. Ще отиде и ще се завърти край тежките порти на каменното Лациславово гнездо, докато го забележат и познаят отгоре хората от стражевите бойници. Познаваха го от по-рано. Дълго време беше живял и робувал между тях. Дали щяха да го пуснат да влезе утре при тях, не се знаеше, но все едно, той щеше да намери стари познайници, на които ще обади и ще предаде дори и отдолу, изпод стените, новината за въстаналото Подгорие и битката с татарите. Нека знаят и те. И щеше да подскаже Ристак на болярските ратаи и стражи такива неща, ог които, ако стигнеха до Лацислава, ушите му ще пищят, докато е жив.
Изправен срещу него, Бърдоква го гледаше, сякаш дебнеше мислите и движенията му. Той се усмихна шеговито, другарски. Отдавна не се беше засмивал така.
— Ако не се върна след два-три деня — каза замислено Ристак, — ще знаеш, че боляринът ме е надушил и благополучно ме е разчекнал с жребците си на две. Аз познавам обичаите му.
— И аз ги познавам — отвърна Бърдоква. — Когато те върже на конете, кажи му, че идвам и аз!
ЕХ, ЧЕ СИЛА!…
Цвилят конете, сърдити и неспокойни от бавния вървеж на проточилата се като ленива змия Подгорска дружина, тръгнала в поход. Няколкостотин конници и пет пъти по толкова пешаци воини пристъпват уморено след тях, задъхани и потни, в слънчевия зной на дните и леките облаци на праха, плувнал над друмищата. Тежко пукат разсъхналите от жегата волски кола на обозната опашка.
Какво ли не е виждала Тракия и кой ли не е тъпкал с краката си китната, й равнина? Оттука са минали страхотните воински колони на гърци и латини, насочили своята всепоглъщаща жажда ту към Константинопол и Божи гроб, ту към Дунава и Черното море. Препускали са кумански пълчища и жестоките татарски орди, тежкият спомен за които никога няма да се изтрие от нея. И кои ли не още! Благословена земя, примамлива като библейския Ханаан, и гробница на всички ония, които са протягали алчната си ръка към нея! Затова, докато свят светува, палешникът на селското орало и търнокопът ще изкъртват из тлъстия й чернозем жалките остатъци на костите, железните и каменни реликви на много чужди войнства и похитители. През нея водеха и пътищата на славата към Босфора, Клокотница и Солун.
Сега минаваше Бърдоква.
Щастлив беше пътят му. Пред него в бодрата синева на леките утринни мъгли се издигаха високо бледите още очертания на една арка към възхода и величието на собствения му дух, каквато той сам не беше и подозирал досега. Алени знамена като едри полски макове поклащаха над хилядоглавата чудна селска войска генуезкото си сукно, намерено и взето от хранилищата на Лациславовия дом. Скъпо беше сукното. Тежеше като самото сребро, с което го бяха заменили. За изящни болярски багреници, златошити женски манта и пурпурници, попръскани с бисери и рубини, беше купено и донесено от далечната му презморска родина. Ала някой беше изместил внезапно и сърдито-посоката на неговия път й вместо да отшумява като дремлива приказка из тремовете и покоите на болярския дом, той го наряза грубо с ножа си на едри квадрати и го пусна под слънцето и вятъра за една нова участ. От генуезкото сукно се издигнаха корабните платна на един бунт сред разгневеното човешко море, поругано и оскърбено от свои и чужди потисници.