Способен ученик (Лятото на покварата)
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Особени сезони #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Способен ученик (Лятото на покварата)». Краткое содержание книги:
Превод от английски: Симеон Николов, 1993
— Чуй какво ще ти кажа, сополанко — изрече спокойно Дюсандър. При тези думи главата на Тод рязко и сърдито се завъртя. — До днес — внимателно продължи Дюсандър, — беше възможно, напълно възможно да се отречеш от мен и да излезеш чистичък. Не вярвам да стигнеш до някаква работа с твоите нерви в сегашното им състояние, но да оставим това. Все пак щеше да е технически възможно. Ала нещата се промениха. Днес аз се представих за твоя дядо, някой си Виктор Боудън. Никой не прояви и най-малкото съмнение, че го направих с… как му казваха… с мълчаливото ти съгласие. Ако това стане известно, ще станеш по-чер от дявола. Няма да имаш оправдание. Днес се погрижих за това.
— Исках…
— Искаше! Ти искаше! — закрещя гръмогласно Дюсандър. — Твоите желания нямат значение, от твоите желания ме боли глава, твоите желания са като малки купчинки кучешки лайна в канализацията. Това, което искам от теб, е да разбереш положението, в което се намираме!
— Разбирам го — смънка Тод. Стисна здраво юмруци, докато Дюсандър крещеше срещу него — не беше свикнал да му викат. После отпусна пръсти и тъпо забеляза, че по дланите му са останали кървави дъги. Раните можеха да бъдат и много по-големи, ако през последните четири месеца не беше свикнал да си гризе ноктите, така предполагаше той.
— Добре. Сега ще се извиниш сърдечно и ще учиш. През свободното време ще учиш. Докато обядваш, ще учиш. След училище ще идваш тук и ще учиш, през почивните дни ще идваш тук и ще правиш същото.
— Не искам тук — бързо отсече Тод. — Искам вкъщи.
— Не. Вкъщи ще се туткаш и ще се размотаваш както досега. Когато си тук, ще те наблюдавам и ще следя какво правиш. Така мога да защитя собствения си интерес в тази работа. Мога да те изпитам. Мога да чуя уроците ти.
— Ако не искам да идвам тук, не можеш да ме накараш. Дюсандър отпи.
— Вярно. Нещата ще си вървят, както са вървели досега. Ще се провалиш. Тази ръководна личност Френч ще чака да се възползва от обещанието ми. Ако не го изпълня, ще извика родителите ти. Те ще се досетят, че добрият мистър Денкър се е представил за дядо ти по твоя молба. Ще научат за лошия ти успех. Те…
— Млъкни! Ще идвам.
— Вече си тук. Започни от алгебрата.
— Няма_ смисъл_. Тя е в петък следобед.
— Ще учиш всеки следобед — меко произнесе Дюсандър. — Започни от алгебрата.
Тод го погледна само за миг, преди да наведе очи и да извади учебника по алгебра от чантата си. Дюсандър забеляза в очите на момчето убийство. Не условно, а буквално убийство. Изминаха години от времето, когато беше виждал такива мрачни, изгарящи, несигурни погледи, ала човек никога не ги забравя. Помисли си, че сигурно щеше да го види и в собствените си очи в деня, когато зърна бялата и беззащитна шия на момчето, ако имаше насреща си огледало.
Трябва да се защитя — някак смаяно си помисли той. — Подценяването е за моя сметка.
Той изпи бърбъна, залюля се и погледна как момчето се свежда над уроците.
Към пет часа Тод се върна с колелото вкъщи. Чувстваше се смачкан, изцеден, очите му горяха от безсилна ярост.
Всеки път, когато погледът му се отклоняваше от печатния лист — от шантавия, неразбираем, шибан тъп свят на множества, подмножества и декартови координати — се обаждаше острият старчески глас на Дюсандър. Иначе той беше съвсем мълчалив, ако не се брои влудяващото шляпане с чехлите по пода и скърцането на люлеещия стол. Седеше си на мястото като лешояд, който очаква плячката му да издъхне. Защо се забърка в тази история? Помия, гадна помия! Беше понаучил нещичко този следобед, нещичко за теорията на множествата, на която го засякоха така жестоко точно преди Коледа и ударът попадна на място с шумно клъцване. Беше му невъзможно да си помисли, че може да научи достатъчно, за да се промъкне следващите седмици през дебрите на теста по алгебра даже с тройка.
Оставаха четири седмици до края на света.
На ъгъла видя сойка, паднала на тротоара. Човката й бавно се отваряше и затваряше. Тя правеше напразни опити да се изправи на птичите си крака и да избяга с подскоци. Едното й крило беше прекършено и Тод предположи, че минаваща кола я е блъснала и я е хвърлила на тротоара като бълха. Едно от очите й, ситни като мъниста, гледаше нагоре към него.
Тод дълго не можа да откъсне поглед от сойката, а ръцете му леко стискаха дръжките на кормилото. Денят беше изцедил последната си топлина, въздухът беше студен. Момчето предполагаше, че приятелите му са се позабавлявали този следобед в игралната зала „Бейб Рут“ на Уолнат стрийт, може би в настолната игра на футбол, но най-вероятно са играли на кегли — три топки — шест фигури. Беше онова време на годината, когато започваш да си пробиваш път в бейзбола. От известно време се канеха да разтурят детския си отбор и да образуват неофициална градска лига. Имаше достатъчно родители, готови да се навъртат около игрището. Тод, разбира се, щеше да бъде питчър. Миналата година той стана звезда в Малката лига. Щеше да бъде питчър.