Крилете на Масклин

— ………? — рече Гърдър.

— Какво?! — отвърна Масклин. Собственият му глас идваше кой знае откъде. Че и едвам се чуваше.

— ………? — рече Гърдър.

— ………? — обади се и Ангало.

— Какво? Не те чувам! Ти мене чуваш ли ме?

Масклин виждаше, че устните на Гърдър мърдат. Посочи ушите си и поклати глава.

— Оглушали сме!

— ………?

— ………?

— Оглушали сме, ви казвам!

Масклин вдигна очи.

Над тях се виеше пушек. Наоколо също се стелеше пушек. И тоя пушек се издигаше твърде бързо дори и за номските високоскоростни сетива. Приличаше на дълъг облак, който с всеки миг се разрастваше, а на върха му пламтеше огън. Шумът утихна до нормален грохот, а после — много бързо — съвсем се загуби.

Масклин пъхна пръст в ухото си и взе да го върти.

Ужасното свистене на тишината измести липсата на звук.

— Някой да ме чува? — осмели се да попита той. — Ей, чувате ли ме?

— Их — гласът на Ангало беше някакси приглушен и неестествено спокоен, — ама само как реве, а? Май не се сещам за нищо, дето да реве по-силно!

Масклин кимна. Чувстваше се като треснат с нещо изключително тежко.

— Ти ги разбираш тия работи, Ангало — едва успя да измънка той. — Човеците се возят на тях, нали?

— Аха. Там вътре. Точно най-отгоре.

— И никой не ги кара насила да го правят, така ли?

— Ъ-ъ. Не мисля — отвърна Ангало. — Май в книгата даже пишеше, че много от тях ужасно искали да се занимават точно с това.

— Искали?!!!

Ангало сви рамене.

— Ами така пишеше…

Сега в небето се виждаше само далечна точка, а зад нея облак дим, който стремително се разливаше.

Масклин се вгледа в облака.

Ама ние сме луди, помисли си той. Ние сме мънички, а пък този свят е голям. Никога не се спираме, та да разберем достатъчно добре къде се намираме, преди вече да сме стигнали някъде другаде. Едно време, като живеех в оная дупка, поне знаех абсолютно всичко, което ми трябваше, за да живея в дупка. Пък сега — минала е само година, а вече съм толкова далече, че не знам и колко далече, и гледам нещо, от което нищо не разбирам, как отлита някъде толкова нагоре, че там няма долу. И не мога да се върна назад. Трябва да отида до края, каквото ще да става — защото просто не мога да се върна обратно. Даже и да се спра не мога.

Значи ето какво искала да ми каже Грима, като ми разправяше за ония жабчета. След като веднъж разбереш едно-друго — и вече не си същият. И нищо не можеш да направиш.

Той пак погледна надолу. Нещо определено липсваше.

Не нещо, ами Нещото!

Той побягна обратно.

Черната кутийка си седеше там, където я бяха зарязали. Беше си прибрала антените. И светлинките бяха угаснали.

— Нещо? — колебливо го побутна той.

Просветна слаба червена светлинка. Масклин изведнъж изтръпна от студ. Нищо, че беше почти жега.

— Ей! Добре ли си?

Светлинката примига.

— Много избързах. Изхабих твърде много енер…

— Енер ли? — Масклин упорито се опитваше да не мисли за това, че последната дума си беше чисто изръмжаване и нищо повече.