Въоръжени мъже
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #15
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Въоръжени мъже». Краткое содержание книги:
Във въздуха витае предчувствие за страшно зло, някой убива и в града се е развихрило нещо загадъчно и отвратително. Няма да е зле, ако кълбото се разплете до обяд, защото тогава капитан Ваймс се пенсионира официално и се жени. А щом градът е Анкх-Морпорк… тъкмо по пладне всичко се размирисва на гнило.
— Нищо не надушвам — излъга Ангуа.
— Лъжкиня — ухапа я гласът.
— Нито чувам.
Ботушите на Капитан Ваймс му казваха, че се намира на Скуун Авеню. Краката му ходеха по своя собствена воля; съзнанието му беше другаде. Всъщност част от него се разтваряше леко в най-добрия нектар на Джимкин Беърхагър.
Само да не бяха се държали толкова адски учтиво! През живота си той беше видял известен брой неща, които винаги се опитваше, без успех, да забрави. До този момент начело в списъка би сложил озоваването срещу сливиците на гигантски дракон, който си поема дъх с намерението да го превърне в малка купчина мръсни въглени. Той все още се събуждаше потен при спомена за малката разгаряща се светлинка. Но сега Ваймс се ужасяваше, че този спомен ще бъде изместен от спомена за всички тези безчувствени лица на джуджета, които го гледат учтиво, и от усещането, че думите му пропадат в дълбока яма.
В края на краищата, какво можеше да каже той? „Съжалявам, че е мъртъв — и това е официално. Назначаваме най-лошите си хора да работят по случая?“
Къщата на покойния Пр’роден Хемърхок беше пълна с джуджета — мълчаливи, късогледи, учтиви джуджета. Новината се беше разпространила. Той не казваше никому нищо ново. Много от тях държаха оръжие. Господин Силният-в-ръката беше там. Капитан Ваймс и по-рано беше говорил с него относно речите му по темата за нуждата от раздробяването на всички тролове на малки късчета и използването им за направа на пътища. Но сега джуджето не говореше нищо. Просто изглеждаше самодоволно. Във въздуха се носеше тиха, учтива заплаха, която казваше: „Ще те изслушаме. После ще направим каквото решим.“
Той даже не беше сигурен коя точно е госпожа Хемърхок. Всичките му изглеждаха еднакви. Когато му я представиха — с шлем, с брада, той получи учтиви, уклончиви отговори. Не, тя била заключила работилницата му и май не можела да намери ключа. Благодаря ви.
Той се опита да подскаже възможно най-деликатно, че един масов поход по Каменната Улица няма да бъде посрещнат с добро око от стражата (вероятно за предпочитане от безопасно разстояние), но не намери смелост да го произнесе. Не можеше да каже: не поемайте нещата в свои ръце, защото стражите мощно са се хванали да преследват злосторника. Не знаеше откъде да започне. Съпругът Ви имаше ли някакви врагове? Да, някой е направил огромна дупка в гърдите му, но като изключим това, имаше ли той някакви врагове?
Така че се измъкна с възможно най-голямо достойнство, което не беше много, и след изгубена битка със самия себе си взе половин бутилка от „Старото Спитсиално“ на Беърхагър и се изгуби в нощта.
Керът и Ангуа стигнаха до края на Лъскавата Улица.
— Къде живееш?
— Ей там — посочи тя.
— Брястова Улица? Да не е при госпожа Кейк?
— Да. Защо не? Исках само чисто място на разумна цена. Какво му е лошото?
— Ами… искам да кажа, нямам нищо против госпожа Кейк, прекрасна жена, една от най-добрите… но… ами… сигурно си забелязала…
— Какво да съм забелязала?
— Ами… тя не е много… така де… придирчива.
— Съжалявам. Още не схващам.
— Сигурно си виждала някои от останалите й гости? Искам да кажа, Рег Обувката не живее ли още там?
— О! Говориш за зомбито.
— А на тавана има един зъл вещател.
— Господин Иксолит. Да.
— А и старата госпожа Драл.
— Таласъмът. Но тя е в пенсия. Сега се занимава с кетъринг за детски празненства.
— Искам да кажа, не ти ли прави впечатление, че мястото е малко странно?
— Но цените са прилични, а леглата са чисти.
— Не мога да си представя, че някой изобщо спи в тях.
— Добре, де! Трябваше да взема това, до което имам достъп!
— Съжалявам. Знам как е. И аз самият бях в такова положение, когато пристигнах тук. Но те съветвам да се изнесеш оттам веднага, щом няма да е неучтиво и да си намериш някъде… е… където ще е по-подходящо за една млада дама, ако разбираш какво искам да кажа.
— Не съвсем. Господин Обувката дори се опита да ми помогне да си кача багажа нагоре по стълбите. Забележи, аз пък после трябваше да му помогна да си качи ръцете нагоре. От него непрекъснато падат някакви части, горката душа.
— Но те не са наистина… от нашия вид хора — рече Керът нещастно. — Не ме разбирай погрешно. Искам да кажа… джуджета? Някои от най-добрите ми приятели са джуджета. Родителите ми са джуджета. Тролове? Никакъв проблем няма с троловете. Солта на земята. Буквално. Чудесни момчета са под тази тяхна кора. Но… неумрелите… просто ми се иска да си ходят там, откъдето са дошли, това е всичко.
— Повечето от тях са дошли оттук някъде.