Шибуми (Начин за игра на Шибуми)
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шибуми (Начин за игра на Шибуми)». Краткое содержание книги:
— Това истинска поляна ли е?
— Да, разбира се.
— Поляна, която някога си посетил? Едно място в паметта ти?
— То не е в моята памет. Никога не съм бил там, когато съм изчезвал.
— Изчезвал?
— Нали знаете… когато съм в моето тяло и не почивам…
— Означава ли това, че смяташ нормалния живот за състояние на изчезване?
— Приемам времето, прекарано в почивка, за нормално. Време като това… за временно, и… да, изчезване.
— Разкажи ми за поляната, Нико.
— Тя е триъгълна. И продължава нагоре по хълма далеч от мене. Тревата е висока. Няма животни. Нищо никога не е минавало по тревата. Има цветя, лек ветрец… топъл. Небето е бледосиньо. Винаги съм щастлив да бъда отново трева.
— Ти си тревата?
— Ние сме едно и също. Както вятърът и слънчевата светлина. Ние всички сме… смесени заедно.
— Разбирам. Разбирам. Твоето описание на мистичното преживяване прилича на други, за които съм чел. А тази поляна е това, което писателите наричат „врата“ или „път“. Мислил ли си някога с тези понятия?
— Не.
— Така. Какво се случи тогава?.
— Нищо. Почивам. Аз съм едновременно навсякъде. И всичко е прекрасно и несъществено. И тогава… започвам да изчезвам. Отделям се от слънчевата светлина и поляната и се връщам отново в собственото си тяло. И почивката свършва. — Николай се усмихна несигурно. — Предполагам, Учителю, че не го описвам много добре. Това не е нещо… което човек може да опише.
— Не, описваш го много добре, Нико. Ти събуждаш у мене спомени, които почти бях забравил. Веднъж или два пъти, когато бях дете… през лятото, доколкото си спомням… преживях такива кратки прехвърляния, каквито ти описа. Чел съм някъде, че повечето хора имат случайни мистични преживявания като деца. Но скоро порастват и ги забравят. Би ли ми казал още нещо? Как можеш да играеш Го, докато си се прехвърлил… докато си на твоята поляна?
— Аз съм тук, както и там. Аз се оттеглям, но не напускам. Аз съм част от тази стая и от градината.
— А аз, Нико? Ти част ли си и от мене също?
— Няма живи същества в моето място за почивка. Аз съм единственото нещо, което вижда. Аз гледам за всички, за светлината, за тревата.
— Разбирам. А как можеш да местиш своите камъни, без да гледаш на дъската? Как знаеш къде се пресичат линиите? Как знаеш къде съм поставил последния си камък?
Николай помръдна рамене. Беше толкова очевидно за обяснение.
— Аз съм част от всичко, Учителю. Аз деля… не… аз тека във всичко. Дъската за Го, камъните. Дъската и аз сме проникнали един в друг. Как мога да не знам развитието на играта?
— Виждаш вътре в дъската?
— Вътре и вън е едно и също нещо. Но „виждам“ не е съвсем правилно. Ако човек е навсякъде, той няма нужда да „вижда“. — Николай поклати глава. — Не мога да обясня.
Отаке-сан притисна леко ръката на Нико, след което отдръпна своята.
— Няма да те питам повече. Признавам, че ти завиждам за този тайнствен мир, който си намерил. Най-вече завиждам на дарбата ти да го постигаш толкова естествено — без концентрация и упражнения. Но както ти завиждам, също така и се страхувам за тебе. Ако мистичният екстаз е станал — а аз подозирам, че е така — естествена и необходима част от твоя вътрешен живот, какво ще се случи, ако тази дарба изчезне?
— Не мога да си представя, че това може да се случи, Учителю.
— Знам. Но от прочетеното съм разбрал, че тези дарби могат да изчезнат; пътят към вътрешния мир може да бъде изгубен. Нещо може да те изпълни с постоянна и непримирима омраза или страх, и тогава то ще изчезне.
Мисълта да загуби най-важната и най-естествената дейност на своя живот, разтревожи Николай. Изпадайки за момент в паника той разбра, че страхът да не го загуби може да бъде страхът, който ще причини загубата. Искаше му се да се махне от този разговор, от тези нови и невероятни съмнения. Той сведе очи към дъската за Го, за да прецени реакцията си при такава загуба.
— Какво ще направиш, Нико? — попита отново Отаке-сан след известно мълчание.
Николай вдигна поглед от дъската, зелените му очи бяха спокойни и безизразни.
— Ако някой ми отнеме времето за почивка, ще го убия. — Беше казано с фаталистическо спокойствие, от което Отаке-сан разбра, че това не беше изблик на гняв, а простата истина. Това, което го обезпокои най-много, беше спокойната сигурност на изявлението.
— Но, Нико… Да предположим, че не човек отнеме дарбата ти. Нека предположим, че това е ситуация или събитие, или просто животът. Какво ще направиш тогава?
— Ще го търся и ще го унищожа — каквото и да е. Ще го накажа.
— Това ще върне ли пътя към почивката обратно?
— Не знам, Учителю. Но това ще бъде най-малкото отмъщение, което ще искам за една такава голяма загуба.