Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
— То ще замръзне! — възкликна той.
Водата беше вече натежала, толкова равна, че Ричард можеше да види къде се образува ледът. Известно време той гледа мъглата, която се ширеше отсреща. Почувства водни капки върху лицето си и осъзна, че е завалял сняг — големи, тежки снежинки мързеливо се спускаха надолу. Гузно си припомни за Емелин и тръгна обратно между дърветата и онова, което беше нарекъл турнирно поле. Този път призрачната тишина на острова му се стори потискаща, сякаш от дърветата край него го наблюдаваха призраци. Чу издрънчаване на сбруя, но си помисли, че това е рожба на въображението му. Когато звукът се повтори, той се огледа. Пред него не се виждаше нищо. Отдясно имаше само заснежено поле. Обърна се бавно, челюстта му увисна и сърцето му заби като барабан — в далечния край на полето, точно зад последния ред дървета, стоеше рицар в броня, яхнал голям боен кон.
— Аз сънувам — ахна Ричард. — Господи, смили се над мен.
Той гледаше невярващо рицаря, облечен в черна броня от глава до пети. Върху шлема му имаше пищна, катраненочерна украса от пера. В лявата си ръка държеше щит, също черен, с изключение на малкия сребърен кръст в средата. В другата имаше не копие, а огромен меч, заплашително издигнат. Конят, по-голям дори от Баяр, също беше окичен с черна сбруя, а чулът под седлото беше по-тъмен от нощта. Дори бавно падащият сняг не смекчаваше тази адска гледка. Рицарят просто си стоеше там, лицето му беше напълно скрито от стоманения наличник. Ричард се огледа, снегът още не беше натрупал. За коня това не беше никаква пречка. Ако се затичаше, можеше да се подхлъзне, а дърветата бяха твърде далеч. Той знаеше добре каква е бързината на бойните коне, за да осъзнае, че няма да успее да избяга. Извади меча и камата си и започна да отстъпва встрани. Нито конят, нито ездачът помръднаха.
— Кой си ти? — извика Ричард.
Конят изцвили и разтърси глава.
— Е, поне знам, че не си призрак — прошепна младежът. — Аз съм Ричард Грийнел! — отново извика той. — Син на сър Роджър, някога господар на този остров. Защо ме заплашваш?
Рицарят не помръдна. Все още държеше меча си с острието нагоре. Младежът продължи да отстъпва встрани, като гледаше с едно око към гората, а с другото — към зловещия призрачен рицар. Погледна назад, уплашен до смърт. Рицарят беше започнал да се движи, подпрял оръжието на рамото си. Той леко притисна шпорите си и големият боен кон с изящни движения тръгна през полето. Ричард забърза, като се подхлъзваше от време на време. Погледна назад, конят приближаваше в тръс. Младежът спря, прибра камата и хвана меча с две ръце.
— Тогава, в името на свети Михаил и всичките му ангели! — извика той. — Ела се бий, страхливецо.
Сега конят се движеше в галоп. Въздухът кънтеше от звука на големите му подковани копита, докато кон и ездач се втурнаха към оръженосеца, който не можеше да направи нищо, освен да държи меча пред себе си. Конят се носеше все по-бързо — вратът му беше източен напред, големите му крака се движеха в ужасяващ синхрон, тропотът на копитата се сливаше със скърцането на сбруята.
Ричард си пое дълбоко дъх. Рицарят още не беше свалил меча си. Конят приближаваше. Младежът се застави да държи очите си отворени — премери разстоянието и пристъпи, когато рицарят вече го връхлиташе. Целият свят на Ричард сега се свеждаше до този страховит боен кон със странния му, зловещ ездач с черен шлем, броня и щит, който връхлетя върху него. Ричард се опита да го отбие със собственото си оръжие. Чу се звън на стомана, мечът изхвръкна от ръката му и ездачът спря. Борещ се за въздух, полусвит, младежът изчака ездача да се обърне. Беше виждал как го правят рицарите, бързо, за да нанесат окончателния удар. Но този рицар не го направи, а продължи през полето. Тропотът на копитата отзвуча и той изчезна в сенките на дърветата. Ричард вдигна меча, който лежеше на няколко метра встрани, после затича с все сила към края на полето. Щом навлезе в безопасната сянка на дърветата, той се хвърли на земята, омаломощен, хлипащ, задъхан; устните му произнасяха беззвучна молитва, а ушите му се напрягаха да доловят звука от завръщането на оглушителните копита.