Вила „Тъга“
- Автор: Модиано Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Пройкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вила „Тъга“». Краткое содержание книги:
Критиката провъзгласи този роман за едно от най-ярките постижения на френската художествена проза през последните години, а автора му — за неин особено интересен представител…
Той се отправи с леко олюляващата си крачка към кухнята, а Ивон скришом подращи леко с нокът дланта ми. Донесе ни салата „специалитет от Ница“. Ивон ни сипа в чиниите.
— Надявам се, че ви харесва. После се обърна към Ивон и каза, като разчленяваше думите на срички:
— Дали на гра-фа му ха-рес-ва?
Нямаше нищо злостно в думите му, а само обикновена закачлива парижка насмешка. Всъщност не ми беше ясно как така този „савоец“ (спомних си онази фраза от статията, отнасяща се до Ивон: „Семейството й е от този край“) говореше малко завалено като хората от Белвил.
Не, те наистина никак не си приличаха. Чичото нямаше изящните черти, издължените ръце и тънката шия на Ивон. В сравнение с нея той изглеждаше още по-масивен, същински бикоборец, особено като стана от креслото. Много ми се искаше да зная откъде има тя зелените си очи и червеникавата си коса, но безкрайното ми уважение към френските семейства и техните тайни ме караше да се въздържам от въпроси. Къде бяха майката и бащата на Ивон? Дали бяха още живи? С какво се занимаваха? Продължавайки да ги наблюдавам — колкото се може по-дискретно, — все пак открих сходни жестове у Ивон и у чичо й. Например те по един и същи начин държаха вилицата и ножа, с леко издаден напред показалец, еднакво бавно поднасяха вилицата към устата си, а от време на време примижаваха с очи, от което и на двамата се образуваха леки бръчки.
— А вие какво правите иначе?
— Нищо не прави, чичо.
Тя не ми бе оставила време да отвърна.
— Не е вярно, господине — заекнах аз. — Не. Занимавам се… с литература.
— … Литература ли? Литература?
Гледаше ме с невероятно празен поглед.
— Ами-и… м-м…
Ивон ме наблюдаваше с малко нахална усмивка.
— Аз … пиша роман. Да. Изненадах се от решителния тон, с който изрекох тази лъжа.
— Пишете роман?… Роман ли?… Беше смръщил вежди, наведе се малко към мен:
— Роман… сигурно криминален?
Изпитваше явно облекчение. Усмихваше се.
— Да, криминален роман — промълвих аз, — криминален.
В съседната стая започна да бие часовник. Дрезгав, безкраен звън. Ивон слушаше с полуотворена уста. Чичото ме дебнеше, стесняваше се от тази ненавременна раздрънкана музика, която не можех да разпозная. После той каза: „Пак оня загубен «Уестминстър»“ и аз веднага долових в тази какофония лондонския звън, макар този да беше много по-унил и мъчителен от истинския.
— Този загубен „Уестминстър“ е откачил напълно. На всеки час звъни по дванадесет пъти. Ще се разболея с тоя келяв „Уестминстър“… Само да го пипна …
Сякаш говореше за някакъв невидим личен враг.
— Чуваш ли, Ивон?
— Нали ти казах, че той беше на мама… Просто трябва да ми го дадеш и това е…
Внезапно той се зачерви, уплаших се, че ще избухне.
— Ще остане тук, чуваш ли … Тук…
— Добре де, чичо, добре. — Тя сви рамене. — Дръж си часовника… Дръж си нещастния „Уестминстър“.
Тя се обърна към мен и ми смигна. На свой ред и той ми каза:
— Нали разбирате. Ще ми бъде пусто, ако не чувам този проклет „Уестминстър“ …
— На мен той ми напомня детството — обясни Ивон, — пречеше ми да заспя. Представих си я в леглото, прегърнала плюшено мече, с широко отворени очи.
Прозвъниха още пет удара на неравни интервали, като хълцавици на пияница. После часовникът замлъкна, и то сякаш завинаги.
Вдъхнах дълбоко и се обърнах към чичото. — Тук ли живееше тя, когато беше малка? Изрекох тази фраза толкова бързо, че той не ме разбра.
— Пита те дали съм живяла тук, когато съм била малка. Глух ли си, чичо?
— Ами тук, разбира се. Горе. Той сочеше тавана с показалец.
— После ще ти покажа стаята си. Всъщност, чичо, тя същата ли си е?
— Да, да, нищо не съм променил. Той стана, взе чиниите и приборите ни и отиде в кухнята. Донесе чисти чинии и други прибори.
— Препържен ли го предпочитате? — попита той.
— Както искате.
— Не, не. Както искате ВИЕ, господин графе. Изчервих се.
— Хайде де, решавайте! Препържен или не? Не можах да издам нито звук. Махнах вяло, за да спечеля време. Беше застанал пред мен със скръстени ръце. Оглеждаше ме с леко удивление.
— А бе, винаги ли е такъв?
— Да, чичо, винаги. Винаги е такъв. Лично ни поднесе шницелите с грах, като подчерта, че това бил „пресен грах, а не консервиран“. Сипваше ни също за пиене от някакво специално вино, което купувал само за „видни“ гости.
— Значи, според теб той е „виден“ гост? — попита Ивон, като кимна към мен.
— Ами да. За пръв път през живота си вечерям с граф. Какъв граф бяхте вие?
— Хмара — отвърна сухо Ивон, навярно разсърдена, че е забравил.