Текила и синьо дайкири

— Седмица преди да се качим на „Форс мажор“ и да дойдем да ви видим двамата със Соломон. Представи си, че ядем червен костур и Стъбс казва: „От сега нататък ти ставам съдружник, Хал. Искам един милион предварително и пет процента от печалбата на казиното.“ — Грифин се изсмя презрително. — Сякаш беше някой връзкар от Вегас. Тъпото лайно беше гледало прекалено много филми. Идея нямаше какво се иска, за да построиш такова нещо, а каза, че ми бил съдружник. Можех да му разбия главата още тогава.

— Моля те кажи ми, че не си.

Виждаше как защитата й потъва на дъното на Мексиканския залив.

— Казах му да се разкара. Но не съм го докоснал и с пръст. Нито тогава. Нито на лодката. Това, което трябва да разбереш, Принцесо, е, че когато хората видят толкова много пари, всички искат дял. Един общински съветник заплаши да не ни даде лиценз за пристанището, ако не му платя под масата. Казах му, че не ми трябва скапания му лиценз. Лечестър Робинсън, човекът с платформите, каза, че щял да си свърши работата без предварително заплащане, но искал три процента от печалбата. Процента! Откъде ги учат тези работи?

— Не е престъпление да направиш Робинсън съдружник. Той не е федерален служител.

— И на него му казах да си го начука. Даде на заден и се задоволи да направи платформите на пазарната им цена плюс трийсет процента отгоре.

— Бен Стъбс — каза Виктория, връщайки се отново на темата. — След като те изнудва, след като си искал да му смачкаш главата, какво стана после?

— Успокоих се. Реших да му бутна нещо. В деня преди да го кача на лодката сложих сто хиляди в един от кошовете за омари. Бях решил, като извадя коша, да кажа: „Това са най-вкусните омари, които някога си ял.“ Вадя парите и му казвам, че ще получава по сто хилядарки всеки сезон до края на живота си. Което и направих.

— Каква беше реакцията на Стъбс? Искал е милион, а ти си му дал само сто хиляди?

— Дадох му годишен доход. Беше добър с математиката, така че ги прибра.

— Каза ли на някого, че ще подкупиш Стъбс?

— Не.

— Дори и на Джуниър ли? — Реши, че ако Джуниър е знаел и не й е казал, щяха да последват усложнения, както професионални, така и лични.

Грифин поклати глава.

— Не исках да намесвам момчето ми.

— Мислиш ли, че Стъбс е казал на някого за сделката?

— Съмнявам се. Нямаше жена. Беше самотник. А и нямаше нужда от съучастник, за да свърши работа.

— Нещо друго за Стъбс, което трябва да знам?

Грифин явно обмисляше нещо. После каза:

— Миналата седмица беше малко наплашен.

— Наплашен? — Помисли си, че иска да каже уплашен. Или нервен. Или двете едновременно.

— Доста нервен и параноичен. Започна да използва карти за телефон, за да не могат да проследят разговорите му. Всеки път, когато трябваше да говоря с него, губех сума време, защото си беше сменил номера на телефона. Беше като подплашен заек.

— Може би не е бил свикнал да взима подкупи така, както ти си свикнал да ги даваш.

Грифин гръмогласно се разсмя.

— Добре, Принцесо, хвана ме. Може би всичките тези проекти по островите са ме направили малко безскрупулен. Боже, на Карибите трябва да включиш зетя на всеки политик във ведомостта още преди да си почнал да копаеш.

Като астронавт, вързан към космическа капсула, Виктория изведнъж се почувства така, сякаш се носи в огромно, тъмно и опасно място. Опита се да прецени щетите. Ако предположим, че ченгетата не откриеха в хотелската стая списък с неотложни задачи на Стъбс — да си изям закуската, да си купя бермуди, да изръся Хал Грифин, — все още имаше шанс обвинението да не разбере какво точно се е случило. Или поне да не може да го докаже.

Обаче възможността да призове Грифин като свидетел току-що потъна в дълбокото синьо море. Не можеше да го остави да лъже и без да знае с какво разполага обвинението, никога не би го подложила на кръстосан разпит.

— Нещо друго? Моля те, чичо Грифин. Не премълчавай нищо.

— Има нещо, което ме тревожи.

О, боже! Почна се.

— Парцелът в Кий Ларго. Парите от кошовете с раци. Тях аз му ги дадох. Подкуп. Изнудване. Наречи го както искаш. Но не съм те излъгал за четирийсетте хиляди в стаята на Стъбс. Тези пари не са дошли от мен.

— Тогава откъде ги е взел?

— Де да знаех, мамка му!

Не се връзва, помисли си Виктория. Но нямаше и защо да я лъже. Дали с два или с три подкупа — все си беше зле. Ненадейно случаят беше станал още по-заплетен. Дали следите на парите водеха към трета страна? И ако беше така, към кого? Но можеше ли изобщо да вярва на нещо от това, което чичо Гриф й беше казал?

Клиент, който лъже адвоката си, е като съпруг, който мами жена си. Рядко го прави само веднъж.

Още един от законите на Стив. Той щеше да знае какво да направи. Заплетените мъчни дела бяха силата му. Вероятно защото предпочиташе криволичещата пътека пред правия път.

— Е, какво ще правим сега, Принцесо?

Преди да успее да му отговори, преди да успее дори да си признае, че й се иска да попита Стив какво да направи, се чу тропане на вратата.

— Румсървис — женски глас с лек испански акцент.

— Не сме поръчвали — каза Виктория и се запъти към вратата.

— Апартамент 231 — настоя жената. — Шампанско и хайвер за трима.