Опасно богатство
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Грозева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Опасно богатство». Краткое содержание книги:
Помещението бе ярко осветено, макар и изпълнено с дим. В него се смесваха отвратителните миризми на кръв и екскременти. Около една кръгла яма бяха застанали четирийсет-петдесет мъже и няколко жени. Мъжете бяха от всички класи, някои носеха тежки вълнени костюми и шалчета на точки около врата (очевидно служители с добра заплата), други бяха облечени в рединготи или вечерно облекло. Жените обаче до една бяха като Ейприл, със съмнителна репутация. Няколко от мъжете имаха кучета със себе си — носеха ги на ръце или ги бяха вързали за краката на столовете си.
Мики посочи един брадат мъж с кепе от туид, който държеше здравата верига на куче с намордник. Някои от зрителите внимателно изучаваха кучето. То бе ниско и набито, мускулесто животно с едра глава и мощна челюст. Изглеждаше гневно и неспокойно.
— Той ще е следващият — посочи им Мики.
Едуард отиде да купи питиета от жена, която държеше поднос с напитки. Мики се обърна към Тонио, говореше на испански. Това бе неспазване на етикета пред Хю и Ейприл, които не разбираха. Обаче Хю бе никой, а Ейприл бе дори по-малко от него, така че нямаше значение.
— С какво се занимаваш напоследък? — попита го.
— Аташе съм на посланика на Кордоба в Лондон — отговори Тонио.
— Наистина ли? — заинтригува се Мики.
Повечето държави в Южна Америка не виждаха смисъл да поддържат посолство в Лондон, обаче Кордоба от десет години имаше дипломатическа мисия тук. Без съмнение Тонио бе получил поста чрез семейството си, Силва, което имаше стабилни връзки в столицата Палма. За разлика от тях, Папа бе само провинциален барон, който не можеше да задейства такива връзки.
— И в какво се състои работата ти?
— Отговарям на писма от британски фирми, които искат да търгуват с Кордоба. Разпитват ме за климата, за валутата ни, за транспорта във вътрешността, за хотелите и всякакви други неща.
— По цял ден ли работиш?
— Не се случва често. — Тонио снижи глас. — Недей да казваш на никого, но през повечето дни ми се налага да напиша само две-три писма.
— А плащат ли ти? — Много дипломати разполагаха със собствени средства и работеха без пари.
— Не, обаче имам стая в посолството, в него и ям; освен това получавам пари за дрехи. Плащат ми и абонамента за клубовете.
Мики бе очарован. Тъкмо такава служба би му подхождала, затова изпитваше завист. Безплатна квартира и храна, при това му покриваха основните нужди, каквито имаше всеки млад мъж, обичащ удоволствията — в замяна на един час работа всяка сутрин. Мики се зачуди дали няма някакъв начин да го „освободи“ без много шум от поста му.
Едуард се върна с пет малки чашки бренди и раздаде на всички. Мики изпи своята на една глътка. Питието бе евтино и от него вътрешностите му пламнаха.
Изведнъж кучето започна да ръмжи и да тича в кръг като полудяло, да опъва веригата си. Козината на врата му настръхна. Мики се огледа и забеляза двама мъже, които тъкмо влизаха. Те носеха клетка, пълна с огромни плъхове, които бяха дори по-възбудени и обезумели от кучето — търчаха напред-назад, минаваха един под друг и се прескачаха, без да спират ужасено да пищят. Всички кучета в помещението започнаха да лаят и за известно време настъпи ужасна какофония, докато собствениците им се опитваха да ги укротят с крясъци.
Заключиха входа и залостиха отвътре вратата. Мъжът с омазненото палто започна да събира залозите.
Хю Пиластър отбеляза:
— За бога, никога не съм виждал толкова големи плъхове. Откъде ги намират?!
Отговори му Едуард:
— Специално ги отглеждат за целта — обясни той и се обърна да говори с един от мъжете, които се грижеха за тях. — Колко са за този кръг?
— Шест дузини — отвърна му човекът.
Едуард обясни:
— Това значи, че в ямата ще има седемдесет и два плъха.
Тонио попита:
— Как се правят залозите?
— Можеш да заложиш на кучето или на плъховете. А пък ако смяташ, че плъховете ще победят, можеш да се обзаложиш колко от тях ще са все още живи, когато кучето умре.
Мърлявият мъж подвикваше залозите и прибираше парите в замяна на парченца хартия, на които надраскваше числата с плътен молив.
Едуард заложи един суверен на кучето, а Мики — шилинг на шест оживели плъха, за което залозите бяха пет към едно. Хю отказа да залага, какъвто си беше тъп дръвник, забеляза Мики.
Ямата бе дълбока около метър и двайсет и бе заобиколена с дървена ограда със същата височина. По протежението й бяха разположени груби свещници, които хвърляха ярка светлина в дупката. Свалиха намордника на кучето и го пуснаха на арената през една дървена портичка, която веднага след това затвориха и залостиха. То застана с изпънати, сякаш забити в пода крака, изправена козина на врата и втренчен поглед: чакаше плъховете. Мъжете, които се занимаваха с тях, взеха клетката. Настъпи момент на мълчаливо очакване.