Пазителят на меча

стана един от на-важните хора в SS… дори в Третия райх! И тогава ще бъде мой ред да се

смея.

Вьорман мълчеше. Не беше се присмивал… просто целият замисъл му се струваше

отвратителен. Лицемерието оставаше единственият изход в този враждебен свят, в който

беше принуден да помага на тези хора в осъществяването на замислите им. Гледаше как

Кемпфер вие своите змийски кръгове из стаята.

— Не знаех, че си художник — рече майорът, спирайки се пред триножника, сякаш

едва сега го беше съзрял. Известно време го изучава мълчаливо. — Ако беше прекарал

почти толкова време в издирване на убиеца, колкото пред тази ужасяваща цапаница,

хората ти нямаше да са…

— Ужасяваща! Няма нищо ужасяващо в рисунката ми!

— Ами сянката на увисналия на примка труп — тя да не те развеселява?

Вьорман скочи на крака и изтича към картината.

— За какво говориш?

— Ето тук — посочи Кемпфер. — Тук… на стената.

Вьорман присви очи. В началото не видя нищо. Сенчестата стена бе изобразена с

няколко сивкави щрихи, които бе нанесъл преди два-три дни. Нямаше нищо, което дори

да напомня… не, почакай. Дъхът му секна. Вляво от прозореца, зад който селото

блестеше осветено от изгрева… една тънка вертикална линия се свързваше с някакво

черно очертание под нея. Би могло да е сгърчен труп, увиснал на въже. Смътно си

спомняше момента, когато бе рисувал тази част, но не беше имал никакво подобно

намерение. И все пак не можеше да понесе мисълта, че трябва да признае пред Кемпфер

невежеството си.

— Красотата и ужасът нерядко вървят ръка за ръка.

Ала умът на Кемпфер вече беше някъде другаде.

— Добре че си успял да приключиш с рисуването, Клаус. Когато се нанеса ще съм

прекалено зает, за да ти позволявам да идваш тук и да се въртиш около цапаницата. Но

можеш да продължиш след като отпътувам за Плойещи.

Вьорман бе предугадил този ход и не остана неподготвен.

— Няма да ти позволя, да се нанесеш в моята квартира.

— Поправка — моята квартира. Изглежда сте забравили, че съм с по-висок чин,

капитане.

— Чин от SS! — изсъска Вьорман. — Глупости! Моят подофицер е пет пъти повече

войник от теб!

— Внимавайте, капитане. Железният кръст от предишната война сега няма да ви

помогне.

Вьорман почувства, че нещо в него се къса. Той дръпна черния кръст от шията си и

го протегна към Кемпфер.

— Но ти нямаш такъв! И никога не ще получиш! Във всеки случай не такъв

истински — най-много да те възнаградят с някой пречупен!

— Стига!

— Не, не стига. Вие от SS сте свикнали да избивате беззащитни жени и деца! Аз

получих този медал докато се сражавах срещу мъже, които стреляха по мен. И двамата

знаем добре — гласът на Вьорман премина в заплашителен шепот — колко се боиш от

хора, които стрелят по теб!

Кемпфер се наклони напред, докато носът му почти опря вьормановия. В сините му