Ад на колела

Лекарят му го бе предупредил да намали нивото на стреса. Можеше само да гадае как, по дяволите, би могъл да направи това, след като е заобиколен от малоумници. Ако се погледнеше в огледалото, лицето му вероятно щеше да бъде в същия цвят като виненочервената рокля, която, след много преправяния и корекции, жена му щеше да облече за тазвечерния благотворителен бал.

Неговата съпруга…

Беше се оженил за нея преди почти двадесет години, заради политическите връзки и буржоазния й произход. Мразеше я още тогава, като ненавистта му растеше с всеки изминал ден.

Само при мисълта за благоверната му, дебелата вена на челото му изпъкваше и започваше да пулсира с ритъма на сърцето му.

— Какво, мътните го взели, искаш да кажеш с това, че не си имал възможност? Тя е там от почти дванадесет часа! — Пластмасовият корпус на мобилния телефон изпращя предупредително и сенаторът си пое дълбоко дъх, за да се успокои, след което отпусна хватката си около апарата, преди да го е строшил.

— Госпожица Морган не е напускала територията на „Черните рицари“ АД.

— И какво от това? — Алдъс не беше в състояние да направи нищо друго, освен отново да стисне телефона, като си пожела това да е врата на този тъп идиот. Каква полза, че е наел бивш шпионин, когато копелето не можеше да направи нещо толкова просто като да хване малката и да я отвлече? Очевидно, сега обучението в ЦРУ, за разлика от едно време, съвсем не беше добро, щом обучаваха агенти от подобен калибър.

— Простете, че съм толкова откровен, сър, но вие не ми плащате достатъчно, за да проникна в базата на „Черните рицари“. Отвън тя може да изглежда като най-обикновена, високотехнологична, силно охранявана работилница за поръчкови мотори, но аз проучих схемите. Мястото е шибана крепост. Ако всичко, което правят там, е конструиране на мотоциклети, аз ще изям боксерките си за вечеря.

Съпругата на Алдъс надникна в домашния му кабинет. Платиненорусата й коса бе подредена съвършено, диамантените обеци, които й бе подарил за десетата годишнина от сватбата им — защото трябваше да поддържа доброто впечатление, дори пред нея — блестяха на ушите й.

Господи! Сега пък какво?

— Скъпи — каза тя със своя носов бостънски акцент, с което изпрати тръпки по гръбнака му, също както драскането на нокти по черна дъска, — побързай или ще закъснеем.

— След минутка, скъпа. — Залепи усмивка на лицето си, като в същото време му се искаше да запрати оловното преспапие право в хубавата й, безлична физиономия. Само при мисълта за трошенето на крехките й кости и бликнала ярка кръв, фалшивата му усмивка се превърна в истинска.

Жена му кимна царствено и излезе от кабинета. Сенаторът изчака, докато не чу деликатното потропване на елегантните й вечерни обувки Прада да заглъхва по теракота на коридора, и тогава просъска в телефона:

— Не ми пука как ще го направиш! Намери начин да я отвлечеш! Веднага! Тази вечер! Искам липсващите файлове на бюрото си до утре сутринта!