Нощен ездач

— Слушай, чичка — емна го без заобикалки помощник-шерифът, — вие къде готвите? Имате ли си кухня?

Докато той говореше, Пърси Мън изведнъж забеляза жената, свита под юргана на кревата, останал извън светлия кръг на лампата. Забеляза я заради очите — черни, вторачени и искрящи в полумрака, почти нечовешки, досущ като очи на гнездяща птица, втренчени от сенчестия клонак в натрапника, или като очите на готов за скок заек.

— Готвим в другата стая — мънкаше в това време негърът.

Помощник-шерифът отиде до затворената врата и я блъсна с обичайния си жест.

— Я светни тук! — нареди той.

Мън изгледа негъра, който се затътри с лампата нататък, усещайки през цялото време прикованите в себе си очи.

— А къде държите ножове, вилици и тям подобни? — попита помощник-шерифът.

— Ей в онова чекмедже на шкафа — посочи човечецът потъналия в мрак вдигнат на четири тухли шкаф до стената.

Помощник-шерифът издърпа чекмеджетата и разбърка съдържанието им с показалец. После вдигна очи към негъра и попита:

— Това ли е всичко?

— Да, сър.

Той се обърна към Мън и рече с глас, в който се долавяше безкрайно търпение:

— Не е зле да попреровим.

Мън кимна.

— Да викнем тогава Мънроу и да започваме — рече помощник-шерифът.

Пърси Мън отиде до вратата към двора, отвори я и подвикна на Мънроу. В същия миг видя как дългурестата му фигура се откъсна от мрака на дърветата и тръгна към него през сечището, а сянката й заплува в бисерната светлина пред нея.

При влизането на Мънроу Бърк вдигна поглед от сандъчето с гвоздеи, стари железарии, телчета и върви, което преглеждаше, и рече:

— Карай наред, откъдето си избереш!

Мънроу отиде до някакъв сандък в ъгъла срещу печката и го отвори. Мън видя, че в него няма нищо, освен въргаляща се на дъното купчина дрехи. Оня ги хвана с две ръце и ги тръсна. Това беше всичко.

— Тук го няма! — отсече Бърк. — Да идем в другата стая — и се обърна към негъра: — Донеси лампата!

Останалите го последваха, а жената безмълвно се вторачи в тях от кревата.

— С тая скорост ще откараме до заранта — рече Бърк, когато вече се отдалечаваха по пътя.

— Може пък в следващата да ни проработи късметът — подхвърли Мънроу.

Но той не проработи. Както и преди Мънроу заобиколи отзад, а другите двама се отправиха към входната врата. Някакво куче се нахвърли с лай отгоре им и започна да кръжи около тях, без те да могат да го стигнат. Претърсиха колибата издъно, а в това време негърът стърчеше насред стаята с лампа в ръка и върху съненото му лице започна да се изписва напрежение и почуда. Жената и децата ги гледаха втренчено, а в погледите им се четеше враждебност. Същата бе картината и в останалите колиби. Кибритът проблясваше, трепкащата и неравномерна светлина на лампата очертаваше смътно предметите в стаята, помощник-шерифите се навеждаха, за да започнат да тършуват из сандъците или да отварят чекмеджетата, които проскърцваха в нощната тишина изненадващо силно, а от разбърканите кревати и сламеници извън кръга на светлината напрегнатите очи неизменно се вторачваха в тях. В две от колибите бебетата ревнаха със запалването на лампата. Плачът бързо преминаваше в отмерени и задъхани хълцания, които подсказваха, че скоро няма да секнат. Когато детето във втората колиба се разциври, Мън се обърна към жената и кресна: