Индигова магия
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-048-5
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Индигова магия». Краткое содержание книги:
След един забранен, но сладостен миг, разтърсил Сидни до дъното на душата й, в нея се противопоставят желанието да остане вярна на принципите, с които е възпитана, и чувствата, които се зараждат в сърцето й.
И тогава среща чаровния бунтар Маркъс Финч — бивш алхимик, извършил нещо непростимо. Той е избягал от организацията на алхимиците и се укрива от тях. На път да разбули тайните, които алхимиците крият от Сидни, Маркъс упорито я подтиква да се разбунтува срещу хората, с чиито възгледи е отраснала, но разчупването на тези окови се оказва много по-трудно, отколкото тя си е представяла.
Водена от нормите, които са й били втълпявани години наред от алхимиците, Сидни се бори срещу древната, тайнствена магия, която е вкоренена дълбоко в същността й. Докато двамата с Ейдриън се опитват да открият злата вещица, която изпива силите на млади момичета с магически способности, Сидни осъзнава, че единственият начин самата тя да не се окаже следващата жертва, е да се довери на магията в кръвта си…
Лицето й светна.
— О, да. Абсолютно. Изключително интересни обекти. Викториански, Кейп Код, колониални… има най-различни видове. Не разполагам в себе си с цялата информация, но мога да ти изпратя имейл, когато се прибера довечера. Има няколко, за които се сещам в момента, а и познавам историк, който може да ти помогне с останалите.
— Това би било страхотно, госпожо. Много ви благодаря.
— Винаги се радвам да помогна на буден и блестящ ученик. — Тя ми смигна и се накани да тръгва. — Може би следващия срок ще избереш да посещаваш извънкласните занятия при мен. Разбира се, ако успееш да се откъснеш от госпожа Теруилиджър.
— Ще го имам предвид — уверих я аз.
Веднага щом тя се отдалечи, изпратих есемес на госпожа Теруилиджър. „Госпожа Сантос ще ми даде информация за историческите места.“ Отговорът дойде много бързо: „Отлично. Ела веднага при мен.“ Намръщих се, докато пишех есемеса си. „Току-що пристигнах. Дори не съм била в стаята си.“ На което тя отвърна: „Значи ще можеш да дойдеш тук още по-бързо.“
Може би думите й не бяха лишени от смисъл, но аз все пак отделих време да оставя куфара в стаята си и да се преоблека. Госпожа Теруилиджър живееше наблизо до училището. Когато почуках на вратата й и тя ми отвори, имаше вид, сякаш бе обикаляла в кръг, докато ме е чакала.
— Най-после — промърмори.
Погледнах часовника.
— Минали са само петнайсет минути.
Госпожа Теруилиджър живееше в малка къща, която с еднакъв успех можеше да бъде един от онези мистични магазини в стил ню ейдж или най-вероятно котешка колиба. Разхвърляната обстановка едва не ме накара да заскърцам със зъби. Книги за магии, тамян, различни скулптурки, кристали и всевъзможни магически предмети бяха струпани на купчини във всички стаи на дома й. Единствено работилницата й — стаята, в която ме въведе — беше чиста и подредена, дори по моите стандарти. Всичко беше строго класифицирано, надписано с етикети и наредено по азбучен ред. В средата на стаята имаше голяма работна маса, абсолютно разчистена, с изключение на един невероятен медальон, който никога досега не бях виждала. Верижката представляваше изящна плетеница от златни халки, а висулката беше тъмночервен камък кабошон във филигранен златен обков.
— Гранат? — попитах.
— Много добре — кимна тя и вдигна медальона. Сякаш всяка частица от него заискри на светлината на свещите.
Красив е — промълвих.
Тя ми го подаде.
— За теб е.
Отстъпих смутено.
— За… мен? Аз… искам да кажа, много ви благодаря, но не мога да приема подобен подарък.
— Не е подарък, а необходимост. Тази вещ може да ти спаси живота. Вземи го и си го сложи.
Отказах да го докосна.
— Магически е, нали?
— Да — потвърди тя. — И не ме гледай така. Не се различава от обичайните магии, които и ти правиш.
— Само че всичко, което вие сте направили… — Преглътнах, докато се взирах в глъбините на кървавочервеното бижу. — Това ще е много по-могъщо от всичко, което аз съм създала.
— Тъкмо това е целта. Ето, вземи. — Тя го тикна толкова близо в лицето ми, че камъкът се залюля и едва не ме одраска по бузата.
Стегнах се, протегнах ръка и го взех. Нищо не се случи. Никакви пушеци или искри. Никаква пронизваща болка. Като видях очаквателния й поглед, аз закопчах верижката на врата си и нагласих камъка да легне до златния ми кръст.
Госпожа Теруилиджър въздъхна. Облекчението й бе почти осезаемо.
— Точно както се надявах.
— На какво? — удивих се. — Въпреки че не бях усетила нищо, имах чувството, че гранатът тежи около врата ми.
— Прикрива магическите ти способности — рече тя. — Никой, който те срещне, няма да заподозре, че притежаваш магьосническа дарба.
— Нямам магьосническа дарба! — напомних й остро. — Аз съм алхимик.
По устните й се мярна едва доловима усмивка.
— Разбира се, че си алхимик. Алхимик, който владее магията. А за някоя особено силна личност, това ще бъде съвсем очевидно. Магията оставя следа в кръвта, която се просмуква в цялото ти тяло.
— Какво? — Нямаше да бъда по-слисана, ако ми бе заявила, че току-що съм прихванала смъртоносна болест. — Никога не сте ми го казвали!
— Не беше важно — сви рамене домакинята ми. До този момент. Сега трябва да се скриеш. Не сваляй медальона. Никога.