Престъпен ум

Тейлър нарочно остави вратата да се затръшне след нея, но силният трясък, изглежда, не стигна до ушите на Лушън. Той не трепна, нито вдигна ръка и не престана да барабани с палци. Все едно се намираше в някакъв свой свят.

Хънтър пристъпи напред и спря от другата страна на масата пред него. Ръцете му бяха спокойно отпуснати отстрани на тялото. Не седна. Не каза нищо. Чакаше.

Тейлър стоеше до вратата. В очите ѝ гореше гняв. По обратния път за Куонтико се беше зарекла да не показва гнева си и да бъде прагматична… безпристрастна… да се държи професионално, но когато отново видя Лушън, който невъзмутимо седеше в стаята, кръвта ѝ кипна във вените.

— Извратено копеле — изтърси тя. — Колко души си убил?

Лушън продължи да гледа палците си, следвайки ритъм, който не чуваше никой друг.

— Всичките ли ги одра? — добави Тейлър.

Отговор не последва.

— За всяка от жертвите ли направи по един от онези извратени трофеи?

Лушън пак не отговори, но този път спря да барабани с палци, бавно вдигна глава и срещна погледа на Хънтър. Двамата дълго мълчаха и се изучаваха като съвършено непознати, които се готвят да се вкопчат в схватка. Първото, което Хънтър забеляза, беше поведението на Лушън, което се бе променило драстично от предишния им разговор. Нямаше следа от емоционалния Лушън, който се страхуваше, че с него се извършва огромна несправедливост, и се нуждаеше от помощ. Другият Лушън, който сега седеше пред Хънтър, изглеждаше по-силен… по-уверен… безстрашен. Дори лицето му изглеждаше по-безпощадно, като на борец, който не бяга от никакъв сблъсък — човек, готов да посрещне всичко. Имаше нещо различно и в израза на тъмнокафявите му очи, нещо много студено и дистанцирано, лишено от всякакви чувства, празен поглед, който Хънтър беше виждал няколко пъти преди това, но никога в очите на Лушън. Поглед на психопат.

Лушън въздъхна.

— Съдейки по изражението на лицето ти, Робърт, сигурен съм, че си познал татуировката в едната рамка на стената ми.

Хънтър осъзна, че това е била истинската причина Лушън да спомене за Сюзън и татуировката ѝ първия път. Не за да отклони разговора от деликатна тема, докато нервите му се успокоят, а защото искаше да бъде абсолютно сигурен, че Робърт си спомня, преди да го изпрати в къщата.

Хънтър не знаеше какво да отговори, затова запази мълчание.

— Тази ми е любимата — продължи Лушън. — Знаеш ли защо, Робърт?

Хънтър не каза нищо.

Лушън му се усмихна доволно, сякаш спомените изпълниха сърцето му с радост.

— Сюзън ми беше първата.

— Извратено копеле — повтори Тейлър и пристъпи напред, сякаш се кани да се нахвърли върху него, но разумът, изглежда, надделя в последната секунда и тя спря до металната маса.

Леденият поглед на Лушън бавно се насочи към нея.

— Моля ви, престанете да се повтаряте, агент Тейлър. Вече ме нарекохте извратено копеле. — Гласът му беше безизразен. Никакви чувства. Никаква топлина. — Може и да съм такъв, но ругатните не ви подхождат. — Той прокара език по устните си, за да ги навлажни. — Обидите са за слабите. За хора, които нямат интелекта да спорят интелигентно. Мислите ли, че ви липсва интелект, агент Тейлър? Защото, ако е така, не би трябвало да сте агент на ФБР.