Магията на кръвта

— Само малко. — Сега тя повдигна вежди. — Толкова шум за малко кръв, и то от човек, който преди малко твърдеше, че ще умре заради мен?

— Предпочитам да не е от загуба на кръв капка по капка.

— Не — каза тя, когато той понечи да свали пуловера си. — Не от белега. Говорим за самото му раждане, Фин. Той не е бил белязан в началото.

— Кръвта от белега е повече негова.

Тя направи нещо, което рядко си позволяваше — пристъпи към него и сложи ръка върху проклетия белег.

— Не от това място. Твоята кръв от ръката ти, моята — от моята ръка, за да се слеят сънищата ни в едно.

— Вече си написала заклинанието?

— Само отчасти и само в главата си. — Тя му се усмихна и забрави себе си дотолкова, че да остави ръката си върху неговата. — Мисля много добре, докато чистя.

— Ела тогава в моята къща и мисли на воля, понеже брат ти е оставил пълна бъркотия в стаята, която използва.

— Той е прекрасен човек, но и ужасно разпилян. Просто не забелязва безпорядъка, който оставя след себе си. Това си е дарба, с която Мийра ще трябва да се бори години наред.

— Спомена ми, че обмислят да се оженят на слънцестоенето — лятното, и да направят сватбата на открито, в полето зад твоята къща.

— И двамата много обичат да прекарват времето си навън, доколкото е възможно, така че им подхожда. — Тя се извърна, за да вземе една купичка и най-малкото си котле.

— Допълват се отлично.

— О, разбира се, колкото и изненадани да са и двамата от този факт. А сватбата на Бойл и Айона е преди това, така че и през пролетта, и през лятото ще бъдем свидетели на ново начало, а с волята на боговете останалото ще бъде вече зад гърба ни.

Тя взе билките, които й трябваха, вече изсушени и готови, дъждовна вода, която бе събрала на пълнолуние, екстракт от валериан.

Фин стана, взе едно хаванче и чукало.

— Аз ще го направя — каза той и се зае да стрива билките.

Известно време работеха в приятно мълчание.

— Никога не пускаш музика тук — отбеляза той.

— Разсейва ме, но може да донесеш айпода от кухнята, ако искаш.

— Не, няма нужда. Снощи свиреше на цигулка. Късно през нощта.

Тя се сепна и вдигна поглед.

— Да. Откъде разбра?

— Чувам те. Често свириш нощем, доста късно. Обикновено са тъжни и прекрасни мелодии. Снощи не беше тъжна, а уверена и силна. И все така прекрасна.

— Не би трябвало звукът да стига до теб.

Той вдигна очи и прикова нейните с погледа си.

— Някои връзки не могат да бъдат прекъснати, колкото и да ти се иска, колкото и да се опитваш да ги прекъснеш. Независимо колко далеч се намирах, понякога те чувах да свириш толкова ясно, сякаш стоиш до мен.

Това развълнува и рани сърцето й.

— Никога не си ми казвал.

Той само сви рамене.

— Музиката ти ме е връщала у дома неведнъж. Сигурно така е било писано. В купата или котлето? — попита той.