Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
– Идвам!
Спуснах се бързо по стълбите. Когато отворих вратата, на прага ми стоеше Евгения, в бежов костюм и бяла блуза, с неясна тревога в зелените очи, с трептяща от несигурност усмивка на устните си и огромен букет от маргарити в ръцете. Посрещнах я с пресилено широка усмивка, сякаш нищо не бях преживял преди малко.
– Здравей, Евгения! Добре дошла! Заповядай! Влез!
Тревогата в очите й изчезна за миг.
– Добре заварил!
Гласът й звучеше радостно, но не влезе вътре. Посочи Бахтияр и попита:
– Невзат, много е сладък! Твой ли е?
Не, Евгения не ми правеше номер. Винаги е била по-честна и пряма от мен, по-открита.
– За Бахтияр ли питаш?
– Бахтияр ли? И името му е хубаво!40
40 „Бахтияр“ на турски означава „щастливец“, „късметлия“. – Б. пр.
– Можеш да го смяташ за мое куче – отвърнах й аз, благодарейки хилядократно на Бахтияр, че заради него церемонията по посрещането се превърна в мил и непосредствен разговор. – Но цялата махала също го смята за свой.
Усмивката й, невинна като маргаритите в ръцете й, украси устните на Евгения.
– С каква обич гледа хората! – обърна се тя.
Сметнах, че вече ще влезе вътре, но не го направи, а хвърли поглед надолу, към осветения от уличните лампи булевард.
– Кварталът ти е много симпатичен, Невзат! – искрено рече тя. – В Истанбул почти не са останали вече такива приятни места!
– Хубав си е, и хората са хубави! Много са добри! Все още си звънят по вратите, без значение колко е часът! Услужват си с кафе, сол, захар!
– И в „Куртулуш“ беше така! – продума тя, докато влизаше през дървената врата. – Само допреди десетина години. А сега да не говорим за съседите от махалата, дори онези, които са врата до врата, не се познават вече!
Влезе в антрето и спря. На същото място, където ме беше сграбчила онази непреодолима болка. Лицето й стана сериозно и развълнувано.
– Дядо ми имаше къща в Хейбели41, изведнъж си спомних за нея! – промълви тя, докато разглеждаше мъхестозелените кресла, кюрдския килим на пода, старите снимки по стените, сякаш беше дошла на някакво напълно познато място.
41 Хейбелиада е един от Принцовите острови, вторият по големина в Мраморно море. – Б. пр.
– Същата като тази тук! Двуетажна, каменна. Лятото винаги ходехме там! – Погледна ме със светнали очи и продължи: – Хубава ти е къщата, Невзат! Точно като за теб!
Всъщност трябваше да й кажа: „Ти като дойде, стана още по-хубава“, но не можах, само дежурно й благодарих.
Леко ме докосна за ръката.
– Аз трябва да ти благодаря, че ме покани!
– Хайде, ела горе! Да видиш масата и да кажеш дали ти харесват мезетата!
– Ще видим! – отвърна ми тя и прелестната усмивка отново грейна на лицето й. – Оттук ли трябва да се качим?
– Да, заповядай, горе софрата те чака!
Стълбата заскърца още от първото стъпало и Евгения се постъписа.
– Не се бой! Стъпалата те поздравяват с „Добре дошла!“ – опитах да се скрия в ролята на добър шегаджия.
С присъщото си чувство за хармония веднага влезе в тон с приказката ми.
– Така ли? Добре заварили, стъпала! Значи, в тази къща и предметите могат да говорят? – продължи тя в тона на шегата, без да подозира, че да, вещите наистина говореха в тази къща!