Ангелският дял

В къщичката в „Ред енд Блек“ Едуард се усмихна на госта си, а Шелби излезе и ги остави сами. Рикардо Монтеверди беше изпълнителен директор на „Проспект Тръст“, най-голямата частна фондова компания в средната част на страната и изглеждаше точно като такъв, стройната му фигура и яркото му присъствие в костюма на райета караха Едуард да мисли за брошурата на бизнес училището „Уортън“, випуск 1985. Едуард бе обграден от сребърни трофеи, които създаваха ореол около него и погрешно оставяше впечатлението, че има пари или че притежава нещо добро.

Но Едуард знаеше най-добре.

— Да не си дошъл да поднесеш съболезнованията си за баща ми?  — запита провлечено.  — Нямаше нужда да си правиш труда.

— О…. но разбира се — отвърна банкерът и леко се поклони.  — Много съжалявам за смъртта му.

— Което те прави един от нас — настъпи пауза.  — Има ли нещо друго?

— Много е неловко за мен.

— Очевидно.

Настъпи друга пауза, като че ли мъжът предпочиташе Едуард сам да стигне до съществената част. Обаче това нямаше да стане. Защото Едуард отдавна бе научил, че в бизнеса, който започне преговорите, той губи.

Монтеверди се покашля леко.

— Е, сега. Наистина. Със смъртта на баща ти сигурно… трябва да се заемеш с уговорените от него срещи и в моя случай това е спешно. Макар да знам, че си в траур, страхувам се, че има една ситуация, чието решение не може да се отлага. И така, за да защитя името и репутацията на семейството ти, дойдох при теб, за да решим нещата дискретно.

— Нямам представа за какво говориш — лъжец, лъжец, лъжец.  — Страхувам се, че трябва да бъдеш малко по-точен.

— Баща ти дойде при мен преди няколко месеца за частен заем. Бях щастлив да се погрижа за него, но да кажем, че въображението ми трябваше да заработи, за да намеря парите. Пари, които сега дължа и които трябва да бъдат платени преди срещата за тримесечието на борда или…

— Или ти ще бъдеш в задънена улица?

Лицето на Монтеверди стана твърдо като камък.

— Не, ще бъда принуден да поставя семейството ви в задънена улица.

— Не мога да ти помогна.

— Не мисля, че разбираш. Ако семейството ти не върне тези пари, ще бъда принуден да предприема законни действия и нещата ще станат доста публични.

— Хайде, съди ни. Обади се на „Ню Йорк Таймс“ и им кажи, че дължим на тръста ти петдесет и три милиона долара. Кажи им, че сме мошеници, лъжци, крадци.

— Мисля, каза, че не знаеш нищо за това.

Проклетият алкохол бе все още в кръвта му. Освен това му липсваше опит в словесните двубои.

— Мислех, че става въпрос — каза Едуард с усмивка — да защитиш себе си, а ти се опитваш да ме победиш, за да не се налага да се изправиш пред борда и да признаеш, че си разрешил негарантиран заем без тяхното знание и че вероятно си взел лихвата за себе си. Отговорът ми е, че не давам и пукната пара. Направи каквото трябва. Не ми пука, защото не е мой проблем.