Младите лъвове [bg]

Войниците стояха неподвижни, в пълно мълчание. Сержантът се спря пред строя и разтегна уста в мрачна усмивка; по лицето му под меката, обвита с целофан офицерска шапка се появиха дълбоки, сякаш изрязани с бръснач бръчки.

— Благодаря за вниманието, момчета — рече сержантът. — Сега вече всички знаем къде се намираме. Свободно!

Той се обърна и тръгна с енергична крачка надолу по уличката между помещенията. Войниците побързаха да напуснат местата си.

— Ще пиша на майка ми — гневно рече Спиър, докато вървяха към палатката, за да вземат котелките си. — Тя познава сенатора от Масачузетс.

— Да — учтиво каза Майкъл. — Непременно й пиши.

— Уитикър…

Майкъл се обърна. На няколко крачки от него стоеше дребен човек, който едва се виждаше под мушамата. Майкъл пристъпи към непознатия. Въпреки тъмнината успя да различи едно покрито с белези лице, с разсечена вежда и пълна широка уста, разтегната в лека усмивка.

— Акерман! — възкликна Майкъл. Двамата си стиснаха ръцете.

— Не знаех дали ще се сетиш кой съм — рече Ноа. — Гласът му беше спокоен, нисък и звучеше много по-мъжествено, отколкото си го спомняше Майкъл. В полумрака пък лицето му изглеждаше измършавяло и имаше някакъв нов израз на зрелост и уравновесеност.

— Боже мой! — възкликна отново Майкъл, зарадван, че сред тази огромна маса от непознати хора е срещнал човек, когото познаваше и с когото е бил близък. Той изпитваше чувство, сякаш по някаква щастлива случайност сред море от неприятели неочаквано е намерил съюзник. Да знаеш само колко се радвам, че те виждам!