Тронът
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Придворният убиец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тронът». Краткое содержание книги:
Честта и коварството, славата и болката, любовта и тъмните страсти, с които се срещаме още от началото, достигат нови висоти в майсторския край на тази незабравима трилогия.
Катапултите и другите бойни машини десетилетия наред бяха чакали в готовност да отбраняват устието на река Бък, но лорд Ясен ги беше преместил за защитата на самия замък. Ето защо алените кораби необезпокоявано навлязоха срещу течението на реката и пренесоха войната дълбоко в Шестте херцогства като течаща към сърцето отрова.
И когато пиратите заплашиха самия Трейдфорд, фароуските и тилтските благородници установиха, че по-голямата част от войските на Шестте херцогства е пратена далеч навътре в страната, при Синьото езеро и отвъд него, на самата граница с Планинското кралство. Лордовете от тези херцогства ненадейно откриха, че собствените им стражници са единственото, което ги отделя от смъртта и опустошенията.
Излязох от стълба и се озовах сред кръг от отчаяни хора. Още преди да се опомня вълкът с всички сили ме блъсна в гърдите и аз залитнах назад, така че Искрен едва не връхлетя отгоре ми.
„Накарах я да ме разбере, накарах я да осъзнае, че си в опасност, и тя го прати при теб. Аз я накарах да ме разбере, накарах я да ме разбере!“ Нощни очи бе изпаднал в дива радост като малко кутре. Навря муцуна в лицето ми, леко захапа носа ми, после се хвърли на земята до мен и стовари половината си тяло в скута ми.
— Той раздвижи един от драконите! Не го събуди, но усетих, че се раздвижва! Все още можем да ги събудим! — Искрен се смееше и викаше на другите, докато спокойно ни прескачаше. Размаха лъскавия си меч във въздуха, сякаш искаше да предизвика луната. Нямах представа за какво говори. Седях на земята и се оглеждах. Шутът изглеждаше блед и изтощен. Кетрикен, винаги огледало на своя крал, се усмихваше на ликуването му. Славея ни наблюдаваше с жадните очи на менестрел и запаметяваше всяка подробност. А Кетъл, с посребрени до лактите ръце, предпазливо приклекна до мен и ме попита:
— Добре ли си, Фицрицарин?
Погледнах покритите й с магия длани.
— Какво си направила?
— Само необходимото. Искрен ме заведе при реката в града. Сега работата ни ще продължи по-бързо. Какво стана с теб?
Не отговорих. Вместо това пронизах Искрен с поглед.
— Отпратили сте ме, за да не мога да ви последвам! Знаели сте, че не мога да събудя драконите, но сте искали да се избавите от мен! — Не бях в състояние да скрия гнева си и чувството, че ме е предал.
Искрен без никакво угризение ми прати една от някогашните си усмивки.
— Добре се познаваме, нали? — И това беше единственото извинение. Усмивката му стана още по-широка. — Да, възложих ти глупава задача. Но аз съм бил глупакът, защото ти я изпълни. Събуди един от драконите или поне го накара да се раздвижи.
Поклатих глава.
— Да, успя. Не може да не си ги усетил, онези вълни от Умение, точно преди да стигна при теб. Какво направи? Как го накара да се раздвижи?
— Първият стражник умря, набучен на един от бивните на каменния глиган — безизразно отвърнах аз. — Може би тези дракони се събуждат така. Със смърт. — Не мога да обясня болката, която изпитвах. Той ми бе отнел онова, което трябваше да е мое, и го беше дал на Кетъл. Дължеше тази близост в Умението единствено на мен. Кой друг бе изминал толкова дълъг път и се беше отказал от толкова много неща заради него? Как можеше да ми откаже да му помогна да извае своя дракон?
Това чисто и просто бе жажда за Умение, но тогава не го знаех. В онзи момент усещах само, че двамата с Кетъл са свързани със съвършена връзка и че Искрен решително не ми позволява да се присъединя към тях. Толкова решително, все едно бях Славен. Аз бях напуснал жена си и детето си и бях прекосил целите Шест херцогства, за да му служа, а той ме отблъскваше. Трябваше да заведе мен при реката. Не бях знаел, че съм способен на такава ревност. Нощни очи дойде при мен и пъхна муцуна под мишницата ми. Почесах го по гърлото и го прегърнах. Поне той беше мой.
„Тя ме разбира — тревожно повтори вълкът. — Накарах я да ме разбере и тя му каза, че трябва да дойде при теб.“
Кетрикен се приближи до мен.
— Изпитах изключително силно усещане, че се нуждаеш от помощ. Трябваше дълго да настоявам, но накрая Искрен остави дракона и отиде при теб. Сериозно ли си пострадал?
Бавно се изправих и изтупах праха от дрехите си.
— Пострада само гордостта ми, защото кралят се отнася с мен като с дете. Можеше да ми даде да разбера, че предпочита компанията на Кетъл.