Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Щом свърши, Осуги потрепери и после сбърчи лице, сякаш се готви да повърне.
— Какъв гаден вкус! — измрънка тя. — Но може от това да ми стане по-добре. Обаче много е ужасно — по-отвратително от лекарство.
— Има ли ви нещо? Да не сте болна?
— Не е нищо тежко. Настинала съм и малко ме тресе.
Сякаш отърсила се от болките, тя чевръсто се изправи и след като пак провери дали Мусаши не гледа, пристъпи по-близо до жената и с тих глас попита:
— Ако тръгна оттук право надолу по пътя, докъде ще стигна?
— Точно над Миидера.
— Това е в Оцу, нали? Има ли някой обиколен път, по който да тръгна?
— Ами, да, но къде искате да стигнете?
— Без значение. Искам само да се махна от този злодей!
— На около осем-деветстотин разкрача надолу по този път една пътека се отклонява на север. Ако я следвате, ще излезете между Сакамото и Оцу.
— Ако видиш един човек да ме търси — рече заговорнически Осуги, — не му казвай, че си ме виждала.
И тя тромаво сбута жената и като окуцяла богомолка се понесе покрай нея.
Мусаши се засмя и излезе иззад скалата.
— Вие сигурно живеете някъде наоколо — каза той дружелюбно. — Съпругът ви земеделец, дървар или нещо такова е?
Жената се сви уплашено, но отвърна:
— А, не. Аз съм от странноприемницата на билото при прохода.
— Толкова по-добре. Ако ви дам малко пари, ще свършите ли нещо за мен?
— С радост, обаче, да ви кажа, в хана имаме една болна.
— Аз мога да занеса млякото вместо вас и да ви почакам там. Така добре ли ще е? Тръгнете ли сега, до мръкване трябва да сте се върнали.
— В такъв случай, струва ми се, мога да ида, обаче…
— Няма за какво да се безпокоите! Аз не съм такъв злодей, какъвто ме изкара онази старица. Опитвах се само да й помогна. Щом може да се оправи сама, значи няма защо да се тревожа заради нея. Сега ще напиша само една бележка. Ще ви помоля да я занесете в дома на господаря Карасумару Мицухиро. Това е в северната част на града.
С четка, извадена от калъфа за писане, Мусаши бързо нахвърли думите, които, докато се възстановяваше в Мудоджи, бе жадувал да прати на Оцу. След като повери писмото на жената, той яхна кравата и бавно я подкара напред, като си повтаряше написаните думи и си мислеше как ли ще се почувства Оцу, щом ги прочете.
— Мислех си, че вече няма да я видя — промълви и изведнъж се сепна.
„Като се сетя колко беше слаба, помисли, може пак да е на легло. Щом обаче получи писмото ми, ще стане и ще дойде възможно най-скоро. Също и Джотаро.“
Остави кравата да се движи напред свободно и от време на време спираше, за да може тя да си пасе от тревата. Писмото му до Оцу беше просто, но той бе твърде доволен от него:
При моста Ханада ти бе тази, която чакаше — нека този път да бъда аз. Ще те чакам в Оцу, на моста Кара в село Сета. Когато отново сме заедно, за много неща ще си поговорим.
Опита се да придаде на сухото съобщение известна поетичност. Повтори си го наум и се замисли за „многото неща“, които имаха да обсъждат.
Щом стигна странноприемницата, слезе от кравата и като хвана с две ръце съда с млякото, извика:
— Има ли някой?
Както обикновено в крайпътни заведения от такъв род, под стряхата отпред имаше открито място за пътниците, които се отбиват да пият чай или да похапнат. Вътре имаше чайна, с една част — преградена за кухня. Стаите за гости бяха отзад. Една старица слагаше дърва в кирпичена пещ, върху която имаше голяма дървена тенджера.
Щом седна на пейката отпред, тя излезе и му сипа чаша възтопъл чай. Тогава Мусаши й обясни за какво идва и й подаде съда с млякото.
— Какво е това? — попита тя и с недоверие го огледа.
Като реши, че може да е глуха, той бавно повтори вече казаното.
— Мляко ли казвате? Мляко? За какво? — Все така озадачена, тя се обърна към вътрешността и извика: — Господине, можете ли да излезете за малко? Тук нещо не ми става ясно.
— Какво? — Някакъв мъж се появи иззад ъгъла на странноприемницата и попита: — Какво се е случило, госпожо?
Тя бутна съда в ръцете му, но той нито го погледна, нито чу какво му казва. Очите му останаха вперени в Мусаши, а лицето му застина в съвършен израз на изумление.
Също толкова изненадан, Мусаши само извика:
— Матахачи!
— Такедзо!
Двамата се спуснаха един към друг, спирайки точно преди да се блъснат. Щом Мусаши протегна ръце, Матахачи направи същото и изпусна съда.
— Колко години минаха?
— От Секигахара, нали?
— Тогава значи…
— Пет години. Толкова трябва да са. Аз сега съм на двайсет и две.
Докато се прегръщаха, заля ги сладката миризма на млякото от счупения съд, която им напомни времето, когато и двамата са били бебета сукалчета.