Графиня Дьо Шарни

— Бийо! — провикна се Шарни. — Вие сте направили това?

— Защо не? — каза Бийо. — Стоя в засада, когато глиганът изравя картофите ми, когато вълкът идва, за да издави овцете ми, когато лисицата идва, за да издуши кокошките ми, а да не застана в засада, за да убия човека, който открадна щастието ми, любовникът, който обезчести дъщеря ми?

— Но като стигнахте там, сърцето ви подведе, нали, Бийо? — каза живо Шарни.

— Не — каза Бийо, — не сърцето, а окото и ръката. Една следа от кръв ми показа, че все пак съм го уцелил. Само че, както добре разбирате — добави Бийо с горчивина, — дъщеря ми не се колеба между баща си и любовника си. Когато влязох отново в стаята на Катрин, тя беше изчезнала.

— И вие не сте я виждали оттогава? — попита Шарни.

— Не — отвърна Бийо. — Но защо да я виждам отново? Тя добре знае, че ако пак я видя, ще я убия.

Шарни направи леко движение, загледан с възхищение, примесено с ужас, в могъщата натура, изправена пред него.

— Заех се отново с работите в моята ферма — продължи Бийо. — Какво значение имаше моето нещастие, щом Франция ще бъде щастлива? Нима кралят не вървеше искрено по пътя на революцията? Не трябваше ли да вземе участие в празника на федерацията? Не отидох ли отново да видя този добър крал, на когото бях дал трицветната си кокарда на шестнайсети юли и на когото почти спасих живота на шести октомври? Каква радост би трябвало да бъде за него да види цяла Франция, събрана на Марсово поле, да се кълне като един човек в единството на родината! Така че за миг, когато видях това, забравих всичко, та дори и Катрин… Не, лъжа, един баща не забравя дъщеря си!… Той също на свой ред се закле! Стори ми се, че не се заклева от сърце, че се заклева с крайчеца на устните си, че се закле от мястото си, вместо да се закълне над олтара на родината! Но, какво пък толкова! Той се беше заклел и това беше най-важното — клетвата си е клетва! Не мястото, на което се произнася, я прави повече или по-малко свещена и когато дава клетва, честният човек я спазва! Кралят щеше да спази клетвата си. Вярно е, че като се завърнах във Виле-Котре — понеже нямах какво друго да правя, освен да се захвана с политиката, след като детето ми вече го нямаше, — чух да се говори, че кралят искал да накара господин Дьо Фаврас да го отвлече, но работата се провалила; че кралят искал да избяга с лелите си, но планът не успял; че кралят поискал да отиде в Сен Клу и оттам да стигне до Руан, но народът се противопоставил. Вярно е, че чувах да разправят всичко това, но не му вярвах — нима не бях видял със собствените си очи как на Марсово поле кралят протяга ръка? Нима не бях чул с ушите си да произнася клетвата в името на нацията. Няма начин да повярваш, че един крал, заклел се пред триста хиляди души, ще сметне клетвата си за не толкова свещена като тази, която дават другите хора. Това беше невероятно! Така че колко бях учуден, когато бях онзи ден на пазара в Мо през деня — трябва да ви кажа, че нощувах при станционния надзирател на пощата, един от моите приятели, с когото сключих голяма сделка за зърно, — та, казвам, че бях много учуден, когато видях една кола, която сменяше конете, и разпознах краля, кралицата и дофина! Нямаше начин да се лъжа, имах навика да ги виждам в кола, защото на шестнайсети юли ги бях придружавал от Версай до Париж. Тогава чух един от онези господа, облечени в жълто, който казваше: „На път за Шалон!“ Гласът ме порази. Обърнах се и разпознах — кого мислите? Онзи, който ми открадна Катрин, един благородник, който изпълняваше задълженията на прислужник, препускайки пред колата на краля…